Майката, бащата, сестрата, братът, дядото, бабата — цялата рода плачеше, защото загубиха своето най-скъпо; вече я нямаше дъщерята им, нито сестрата, нито внучката — розата им, която не беше успяла докрай да разтвори пъпката си, увяхна. Плачеше и цялото село, тъй като си отиде младо момиче — като цвете, което тъкмо разтваря първите си листенца. Сведен, тъжен, плачеше и той — нейният годеник.
По материали на „Коректно“
Тя беше на шестнадесет. На такава възраст човек мечтае за много — да учи, да носи красиви дрехи, да слуша модерна музика, да обича и да се радва на живота. За какво друго би мислила? Единственото — да се омъжи за Альоша, облечена в бяла сватбена рокля с воал и бели ръкавици, да има деца и да ги възпита, и да бъде жена само за него, защото обичаше само него.
Трябваше ли брат ѝ да покани свой приятел от казармата? „Внимавай, малката, да не се влюбиш в Льоша, защото предстои да учиш, а на него му е време да се жени; майка му е болна, а у дома работа има много“, каза брат ѝ Иван. „Колко ми трябва твоят войник на мен“, отвърна раздразнена Тая.
Цялата фамилия се готвеше за пристигането на Льоша: чистеха, готвеха, подреждаха масата — всички искаха приятелят на Иван да се почувства добре. И Тая се беше нагласила. Гостът пристигна с цветя, знаейки, че Иван има малка сестра, а по-голямата не живее с тях. Запознаха се. Още при първата среща си допаднаха. Тая се изчерви и сведе поглед, а Льоша също се смути.
След два дни гостът си тръгна. Последваха дълги разговори по телефона и желани срещи — цели шест месеца. Тая беше ученичка в техникум след 9. клас, а Льоша работеше. Преди Петдесетница той дойде да я поиска за жена.
„Таечко, още си толкова млада, не бързай да се омъжваш, трябва да учиш — молеше майка ѝ, сякаш предусещайки нещо лошо. — Остани още година да учиш, после ще се вземете, а той ще почака.“ Но Тая не искаше и да чуе. Подаде на сватовете кърпи.
Дали близостта с Альоша ѝ се отрази, или болестта просто избухна внезапно — но тя се разболя. Радостта я напусна, докато се подготвяше за сватбата и избираше рокля. „Не се радвам, — споделяше с майка си. — Сякаш не аз ще бъда булка. Толкова съм мечтала за този момент, а днес имам лошо предчувствие, че няма да облека тази рокля.“ Майка ѝ я утешаваше: „Какво говориш, всичко ще бъде наред“, но настрани въздъхваше дълбоко: „Да не дава Бог…“
Останала сама у дома, докато пробва булчинската рокля пред огледалото, Тая неочаквано се разплака. Тъга и силна болка ниско в корема я обхвана. „Бърза помощ“ пристигна бързо. В болницата ѝ поставиха диагноза, но не ѝ казаха каква. Предложиха операция в онкодиспансер.
Тази млада, симпатична и лъчезарна пациентка бързо спечели симпатиите на всички — лекари, медицински сестри и останалите болни. Докато я готвеха за операция, всички се надяваха на добър изход — ами ако лабораторията греши? Не можеха да повярват, че това цвете ще увехне преди да разцъфти… Но болестта напредваше неумолимо, обхващайки цялото ѝ тяло.
Льоша идваше при нея всяка вечер с цветя. Прегръщаше я, усмихваше се, разказваше забавни истории. Двамата изглеждаха много щастливи и влюбени. Той вече знаеше, че Тая си отива, но остана до нея — подкрепяше я, даваше ѝ топлина и обич. А тя не подозираше за страшната, нелечима болест в последен стадий.
„Ще я изтръгна от болестта с любовта си, тя трябва да живее — тези, които се обичат, не умират!“, каза Льоша на майката на Тая, когато тя, съжалявайки го, го молеше да остави дъщеря ѝ. Той я изнесе от болницата на ръце — не защото не можеше да ходи, а за да ѝ направи приятно; знаеше, че няма да я пренесе така до олтара.
За да не губи дух, от 1 септември Тая отново посещаваше занятията в техникума. Но през ноември прекъсна, тъй като силите я напускаха. Олексий искаше да се оженят, да подпишат, да се венчаят, но родителите на Тая казаха: „Защо? Ти си млад, ще мине време и ще се ожениш“. Тая обаче продължаваше да се надява на чудо. През сълзи казваше на Льоша: „Ние непременно ще се оженим, само да се пооправя. Виж, булчинската рокля трябва да я ушият по тялото. Ще родя деца и ще бъдем щастливи.“ Льоша я утешаваше и ѝ даваше кураж, макар да виждаше как здравето ѝ се влошава всеки ден.
Те останаха заедно до последния ѝ дъх. Той я вдигаше на ръце, защото тя вярваше, че никой няма да я държи така нежно, хранеше я с лъжичка, даваше ѝ вода. След Коледа Тая си отиде.
До ковчега, в който Тая лежеше цяла в бяло като булка, стояха нейните близки, обзети от дълбока скръб; майка ѝ, ломи ръце, плачеше на глас. Годеникът ѝ стоеше с букет цветя. Стоеше и плачеше, прощавайки се завинаги с любовта си. Плачеше селото. А небето също плачеше, ръсейки сребристи снежинки, сякаш постилаше мека пътека — нейната последна пътека.
Тази история показва колко крехки са надеждите и мечтите, когато животът поеме в неочаквана посока. Понякога дълбоката привързаност остава единственото, което дава смисъл на трудните дни.
0 Comments