Често съм се чудила за една моя колежка – Десислава. Тиха, обикновена, почти незабележима. От онези хора, чието отсъствие забелязваш чак следобед, ако изобщо ти потрябва нещо служебно. Работехме в просторен офис в модерна стъклена сграда, а тя беше в ъгъла до принтера. Все носеше сиви жилетки и блузи в цвят „екрю“. Кестенявата ѝ коса винаги беше вързана на семпла опашка, без никаква форма или стилизиране. Не използваше никакъв грим.
Останалите бяхме доста шумни. Говорехме за ипотеките си, за новите коли на кредит, за предстоящите почивки. Редовно се оплаквахме от шефа, от забавените заплати, от скъпия бензин. Десислава никога не се включваше. На обед ядеше сандвич, донесен от дома, докато четеше някаква книга с меки корици.
Понякога се шегувахме, дори малко злостно, че ежедневието ѝ се върти около котка, която подозирахме, че има, и телевизора. „Горката Десислава“, казваше Мира от „Човешки ресурси“, „сигурно събира капачки за благотворителност. Това ѝ е екшънът.“
И аз, Анелия, не бях по-различна. И аз бях пленница на клишетата. Имах жилищен кредит, който едва изплащах. Синът ми следваше в друг град – разходите бяха огромни. Вечно се борех за признание, за бонуси, за издигане. А Десислава просто беше там. Част от фона.
Дойде и последният ден на Десислава в офиса.
Беше вторник. Преди две седмици беше подала предизвестие. Мина почти незабелязано, чиста формалност. Събрахме по десет лева за ваучер и букет. В четири следобед се наредихме около бюрото ѝ. Десислава стоеше неловко, държейки малка картонена кутия с двете си лични вещи – чаша с надпис и саксийка с кактус.
Директорът Кирил – винаги сериозен и малко стряскащ, слезе специално до нейния етаж и ѝ стисна ръката. Ние измърморихме обичайните „Успех“ и „Ще се чуваш“. Тя само кимна, а в погледа ѝ нямаше нито тъга, нито радост – само облекчение.
Десислава си тръгна. Шумът в офиса се върна.
След около час, докато прибирах нещата си, минах покрай кабинета на Кирил. Вратата беше леко открехната. Той разговаряше с новия търговски директор.
„Добре, че Десислава най-после се реши да си тръгне и да поеме нещата“, каза Кирил. „Тази игра на обикновен служител продължи твърде дълго.“
Спрях и се заслушах.
Търговският директор се засмя. „Наистина ли се е преструвала на мишка осем години? Не мога да повярвам.“
Кирил въздъхна уморено. Погледна ме, когато ме видя на вратата. Не показа изненада, само ме изгледа със своя тежък, дрезгав глас:
„Анелия, вие тук се имате за голям екип. Но знаете ли изобщо коя е тя?“
Примигнах. „Как… как да я познаваме? Тиха жена. Десислава.“
Той поклати глава. „Осем години работите с нея. Осем години тя седи до принтера.“
За миг настъпи тишина.
„Оказа се, че тя…“ започна той и думите му прозвучаха като тежест. „Тя е собственикът. Не на фирмата ни, а на сградата. На тази, и на още три в квартала. Баща ѝ беше моят първи ментор. А сега тя държи всичко това.“
Глава 2: Разтърсването
Останах като вкаменена. Думите на Кирил още кънтяха в главата ми – собственик на сградата, в която работехме. Сградата, чийто наем гълташе половината от фирмения ни бюджет. Същата сграда със скъпото фоайе и охранявания паркинг.
„Но…“ беше всичко, което казах. „Сивите жилетки… сандвичът…“
Кирил се усмихна изморено. „Това беше нейното прикритие, Анелия. Баща ѝ почина внезапно преди осем години. Остави ѝ империя, но и много врагове. Беше твърде млада. Враговете ѝ я подцениха. Тя реши да се скрие на най-очевидното място – сред обикновените хора, в собствената си сграда, като най-обикновен служител. За да учи. Да наблюдава. Да разбере кой кой е, преди да поеме контрола.“
Той ме погледна сериозно. „И мисля, че вече е научила всичко, което трябва.“
Върнах се на бюрото си като насън. Новината се разнесе на следващия ден, но не от Кирил, а чрез официален имейл. Съобщиха на всички наематели за промяна в борда на директорите на холдинга, който притежаваше сградите. Името ѝ стоеше най-отгоре – изписано с пълно, аристократично бащино и фамилно име.
Офисът зашумя. Не с аплодисменти, а с притихнали разговори.
Мира, същата от „Човешки ресурси“, пребледня. „Аз… аз ѝ отказах повишение миналата година. Защото… не била достатъчно амбициозна.“
Другият ни колега, Мартин, който често я молеше да му купи кафе, когато забравяше портфейла си, изглеждаше разстроен.
Аз се свих. Спомних си моментите, в които съм я гледала с жал. Аз, с огромната си ипотека, съм съжалявала жената, която може би би могла да купи самата банка, която ми я е отпуснала. Иронично.
Въпреки това, нищо не се промени веднага. Просто тишината около празното бюро до принтера стана осезаема. Всеки път, когато принтерът зашумеше, всички подскачахме. Мислехме, че ще се върне – този път като шеф, готова да уволнява.
Но нищо не стана. Мина седмица. После още една.
Тогава започнаха промените.
Глава 3: Първите ходове
Промените се случваха тихо. Бяха прецизни.
Първо, смени се фирмата за почистване – старата се жалваше от нередовни плащания, новата беше безупречна. Последва смяна на старата кафе машина с три нови, които правеха всякакви напитки. Дограмата на осмия етаж, която преди свистеше при вятър, беше ремонтирана през уикенда.
Това бяха първите знаци – Десислава поемаше управлението.
Кирил остана директор, но вече беше ясно, че не той е върхът на пирамидата. Той беше нейната дясна ръка.
Една вечер, докато слизах към подземния паркинг до старата си кола на лизинг, станах свидетел на нещо, което няма да забравя. До асансьора, на мястото за „Управител“, беше паркирано матово черно „Бентли“. А до него стоеше Десислава.
Само че тя вече не беше нашата Десислава.
Жената, която видях, носеше идеално скроен тъмносин костюм и копринена блуза. Сивите жилетки ги нямаше. Косата ѝ беше в стилно, късо каре, което подчертаваше лицето ѝ. Перлени обеци допълваха визията.
Не беше сама.
До нея стоеше висок, привлекателен мъж. Познах го – Павел, предприемач с реноме в бизнес средите. Изглеждаше като човек от корица на списание – скъп часовник, костюм по поръчка, самоуверен поглед.
А той ѝ крещеше.
„Не можеш да направиш това, Десислава! Не можеш да ми отнемеш всичко!“
„Вече го направих, Павел“, отвърна тя.
Гласът ѝ беше напълно различен – нежен, но стоманен и уверен.
„Ти ме измами“, продължи Павел, гневен. „Ти ме накара да повярвам, че си… нищо! Една сива мишка!“
„Това беше твоя проекция, не мое изпълнение“, отвърна Десислава. „Ти видя това, което искаше да видиш. Удобна, глупава жена, чиито пари можеш да управляваш.“
„Тези пари бяха и мои! Ние бяхме женени! Имаш ли представа какво направих за теб, докато ти си играеше на чиновничка?“
Тя се изсмя кратко. „О, знам точно какво направи. Затова запорирах сметките ти тази сутрин. Всяка една от тях. Включително тази, която криеше на името на Маргарита.“
Павел застина. „Ти… ти не би посмяла.“
„Провери си телефона, Павел. Адвокатът ти вече трябва да е получил документите по бракоразводното дело. Заедно с ревизия на всички активи, които си „управлявал“ от мое име. Оказа се, че си доста небрежен с подписите.“
Тя отвори колата си. „Между другото, апартаментът, в който живееш с нея, е на мое име. Имате 24 часа да се изнесете.“
Той тръгна към нея, но се спря, когато излязоха двама мъже в костюми – охрана.
Десислава се качи в колата. Преди да затвори, хвърли поглед към мен – дори скрита зад колоната, тя ме забеляза. Очите ни се срещнаха, тя само кимна. Признание.
Колата потегли. Останах на място, осъзнавайки, че осем години сме делили офис не с мишка, а с лъвица, която е чакала подходящия момент.
Глава 4: Разплитането
Прибрах се вкъщи, но мислено бях още на паркинга. Павел… „бяхме женени“… „Маргарита“.
Всичко започна да се подрежда. Интернет помогна – Павел беше позната фигура. Статиите за него го наричаха „бизнес титан“. На снимките винаги бе с усмивка, обграден от светски личности. А до него, на по-старите кадри, стоеше Десислава – точно както я познавахме от офиса.
Преди година тя изчезна от снимките и се появи Маргарита – блондинка с визия на модел.
Изневяра, банален сценарий.
Но тук имаше повече. Десислава не беше просто изоставена съпруга – тя беше банката.
На следващия ден в офиса напрежението се усещаше. Новината за фалита на Павел беше водеща във финансовите сайтове. „Внезапен срив“, „Запор на сметки“, „Съмнения за злоупотреби“. Името ѝ не се споменаваше, но всички знаехме.
Десислава беше задействала тежката артилерия.
Две седмици по-късно бях извикана. Не при Кирил. А в централата на холдинга – сградата, която досега беше просто „офисът ми“.
Влязох в кабинет, по-голям от апартамента ми, с гледка към целия град. Зад масивно дървено бюро стоеше тя.
„Анелия“, каза тя. Гласът ѝ беше спокоен. „Седни.“
Нямаше сива жилетка. Носеше тъмнозелена рокля, която подчертаваше очите ѝ – вече отправени напред, не към земята.
„Сигурно се чудиш защо си тук“, започна тя.
Аз само кимнах. В ума ми изплува ипотеката. Ще ме уволни ли?
„Наблюдавам те отдавна“, каза тя. Стомахът ми се сви. „Ти си единствената в онзи офис, която никога не поиска нищо от мен. Не ме молеше за услуги, не ме включваше в интриги. Просто си вършеше работата. Ефективно. Понякога ме гледаше със съжаление, но никога с презрение.“
Почервенях. „Аз… не знаех.“
„Затова. Кирил остава директор, но аз поемам управлението на холдинга. Това е огромна задача. Баща ми остави империя, но Павел се опита да я обърне в лична касичка. Имам нужда от хора, на които мога да
0 Comments