С Лилия сме двойка вече четири години. През това време аз бях човекът, който носеше отговорностите, движех нещата напред и, ако трябва да съм напълно откровен, изцяло финансирах живота ни. Покривах почти всичко – от наема на апартамента, през екзотичните ни ваканции, до най-дребните ѝ нужди като паста за зъби. Не го казвам с гордост или раздразнение, това просто беше нашата подредба. Аз имах амбициозен, млад бизнес и вече стабилни доходи, а тя беше Лилия – красива, ефирна, винаги с някакви мъгляви бъдещи идеи, които обикновено си оставаха само на думи: курсове по керамика, по френски, но никога не ги започваше.
Обичах да се грижа за нея. Харесваше ми как ме гледаше, когато ѝ подарявах нещо специално, и как само с присъствието си внасяше спокойствие в напрегнатото ми ежедневие. Вярвах, че така сме си създали баланс – аз осигурявах материалното, тя – емоционалната подкрепа. Поне така го разбирах.
Всичко се промени в един слънчев, макар и хладен следобед. Бяхме седнали в едно от модерните кафенета в центъра – онези с уж „артизаналната“ храна и безбожно високи цени. Настроението ми беше приповдигнато – точно бяхме сключили предварителен договор за голям, светъл апартамент с невероятна гледка. Да, ипотеката беше тежка, но вярвах, че това е нашият нов старт, нашият замък.
Лилия разглеждаше менюто със съсредоточен поглед, сякаш решава бъдещето си, не напитка. „Мисля да пробвам този чай – каза тя, посочвайки най-скъпия. – „Сребърни игли“ от лимитирана реколта. Звучи божествено.“
Кимнах, замислен за срещата с адвокатите, която ми предстоеше. Когато сервитьорът дойде, тя направи поръчката си, а аз взех обикновено еспресо. Всичко вървеше нормално – докато не дойде време да платим.
Рефлексно посегнах към джоба на сакото – празно. Проверих и джоба на дънките – пак нищо. Бях излязъл набързо от офиса по-рано и портфейлът бе останал в другото сако. Почувствах как ме обзема леко притеснение. Реших да платя с телефона, но той беше изключен – батерията беше паднала.
„По дяволите – измърморих. – Лили, ще трябва да платиш ти. Забравил съм си портфейла, а телефонът ми умря.“
Лицето ѝ се промени – не беше гняв, а по-скоро студено раздразнение. Явно прекрачих някаква невидима граница. „Ти сериозно ли?“ – попита тя с тих, почти съскащ тон. „Да, напълно. Съжалявам. Просто плати, ще ти ги дам веднага като се приберем.“
Тя въздъхна дълбоко, сякаш я товаря с нещо огромно. Извади смачкана десетолевка от малката си дизайнерска чанта – подарък от мен – и я сложи на масата с видимо неудоволствие. Не изчака ресто, просто се изправи.
„Чакам те в колата“ – процеди и излезе, оставяйки ме сам с празното си еспресо и едно много особено усещане в стомаха.
Не повдигнахме темата по пътя до вкъщи. Тя мълчаливо гледаше през прозореца, а аз се опитвах да омаловажа ситуацията в ума си. В крайна сметка, десет лева не са кой знае какво – аз харчех стотици ежедневно за нас.
Но онова неприятно чувство не ме напускаше. На следващата сутрин, докато си правеше кафе в новата ни кухня, тя се обърна с усмивка, която не стигаше до очите ѝ:
„Марто, да не забравиш да ми върнеш онези десет лева за чая от вчера.“
Каза го уж на шега, но в нея нямаше нищо смешно – видях същото студено пресмятане в очите ѝ. Аз, който току-що бях похарчил цяло състояние за апартамент, в който тя ще живее, който плащаше за всяка нейна нужда, сега трябваше да ѝ върна десет лева.
Безмълвно ѝ подадох банкнотата. В стомаха ми вече се беше настанила не само странност, а истинско тревожно усещане. За първи път се запитах: коя всъщност е жената, с която живея последните четири години?
В подобни моменти човек осъзнава, че малките жестове и дребните ситуации могат да покажат много повече за отношенията от големите жестове. Понякога една банална случка струва повече от десетки хиляди левове.
0 Comments