Глава първа
Вечерта започна като всяка друга. Флуоресцентните лампи в магазина блещукаха безмилостно, подът беше излъскан до студен блясък, а във въздуха се носеше онзи познат мирис на препарат и умора. Скенерът на касата издаваше монотонен звук, а клиентите се нижеха един след друг – забързани, без погледи, без думи.
Бях зад касата и отброявах минутите до края на смяната. В главата ми се въртяха едни и същи числа, които никога не се подреждаха както трябва. Ипотеката, взета преди две години, тежеше все повече. Лихвите растяха, а банката не се интересуваше дали имаш сили да продължиш, или вече си на ръба.
Тогава я видях.
Момиче – слабо, почти незабележимо, сякаш светлината преминаваше през нея. Косата ѝ беше небрежно вързана, дрехите – твърде големи за тялото ѝ. Не тичаше, не се смееше, не шумеше. Движеше се внимателно, като човек, който се страхува да заеме място.
Спира се пред щанда с бонбоните. Взе един пакет, огледа се, ръцете ѝ леко трепереха. В погледа ѝ нямаше наглост, а нещо много по-страшно – отчаяние.
Видях момента, в който пъхна пакета в джоба си. Видях и как преглътна трудно, сякаш вината ѝ заседна в гърлото. После се насочи към изхода – с онази престорена небрежност, която винаги издава страх.
Излязох иззад касата.
Не виках. Не търсих охрана. Просто я настигнах и тихо казах:
– Чакай.
Тя се обърна рязко. Очите ѝ се разшириха, лицето ѝ побеля, устните ѝ затрепериха.
– Не… моля те… – прошепна още преди да проговоря.
Извади бонбоните и ги подаде с две ръце, сякаш държеше нещо опасно. После се разплака. Не детски, не шумно – а онзи плач, който идва, когато човек вече няма сили да се държи.
– Те са любимите на майка ми – каза през сълзи. – Тя умира. Исках… само нещо сладко за нея.
В гърдите ми се надигна тежест. Можех да кажа, че има правила. Че кражбата е кражба. Че и аз едва се справям.
Но вместо това попитах:
– Колко струват?
Тя ме погледна объркано. Върнах се на касата, платих бонбоните и ги сложих в торбичка. После извадих парите, които бях заделил за вноската по кредита – двеста лева – и ѝ ги подадох.
Ръката ми трепереше.
– Вземи ги. За лекарства, за храна… за каквото трябва. Само… недей повече така.
Тя не посмя да ги вземе веднага.
– Ще ги върна – прошепна. – Обещавам.
– Върни ги на майка си – казах. – Тя има нужда от тях сега.
Тогава зад гърба ми се чу шум от изтеглен стол и тежки стъпки.
Калин.
Мениджърът влезе, както винаги – рязко, с готово подозрение в очите. Огледа момичето, торбичката, парите.
– Какво става тук? – изсъска. – Магазин за милосърдие ли си отворил?
Опитах да запазя спокойствие.
– Платих бонбоните. Това са мои пари.
– Твои? – изсмя се той сухо. – Ти представляваш магазина. Ако всеки плаща за крадци, утре ще сме фалирали.
Момичето се сви още повече.
– Остави я да си тръгне – казах. – Няма да се повтори.
Калин се приближи съвсем близо.
– Нещо друго няма да се повтори – каза тихо. – Работата ти тук. Уволнен си. Веднага.
Повика охраната. Свалих табелката си и я оставих на плота.
– Не исках… – прошепна момичето.
– Върви – казах. – При майка си.
Гледах как вратата се затваря и усещах как животът ми се рони на безшумни парчета.
Глава втора
Излязох от магазина без посока. Въздухът навън беше тежък, лепкав. В главата ми ехтяха само числа – кредит, сметки, храна.
Когато се прибрах, седнах на ръба на леглото. Малко жилище, купено с много страх и заем. Телефонът светна – напомняне от банката. Безлично. Безмилостно.
Опитах да се свържа с Калин. Без отговор.
На следващия ден се върнах. Не да се моля, а да говоря. Калин дори не ме пусна зад щанда.
– Решението е окончателно – каза студено. – И не ми губи времето.
– Имам договор – отвърнах.
– Имам камери – усмихна се той. – И свидетели.
Излязох. Думите му се лепяха по мен.
Следващите дни обикалях за работа. Навсякъде едно и също: „Ще ви се обадим“. Никой не се обади.
На седмия ден вечерта минах покрай магазина. Просто от навик.
И замръзнах.
Витрината беше облепена с плакати. С моя снимка. Под нея – голям надпис:
„ЧОВЕЧНОСТ“
Имаше кутия за дарения. Хора се спираха, четяха, снимаха.
Вратата се отвори и излезе жена – около петдесетте, с уморени, но живи очи.
– Ти ли си Никола? – попита.
Кимнах.
– Аз съм майката на момичето.
Гласът ѝ трепереше, но не от слабост.
– Лекарите казаха, че няма да издържа седмица – продължи тя. – А тя ми донесе бонбони. И… надежда. Благодарение на теб хората помогнаха. Събраха се пари. Лекувам се. Оставам.
Подаде ми малък пакет.
Вътре бяха същите бонбони.
– Понякога – каза тя – едно добро действие не спасява ден. Спасява живот.
Останах без думи.
И тогава разбрах – може да загубиш работа, сигурност, пари…
но ако запазиш човечността си, животът винаги намира начин да ти я върне.

0 Comments