Тази вечер трябваше да е проста. Малко смях, малко музика, няколко чаши и онова леко, безгрижно усещане, че нищо важно няма да се случи. Никола си го повтори още на входа, докато оставяше якето си и търсеше познати лица сред топлата глъч. Беше от хората, които умеят да изглеждат спокойни, дори когато в главата им всичко работи на бързи обороти.

Глава първа

Обикновена вечер с необикновен край

Вечерта изглеждаше предвидима до скука — шум, музика, алкохол и онова приятно самозалъгване, че нищо няма да се случи. Никола си повтаряше това още от момента, в който прекрачи прага, остави якето си и се изгуби сред гласовете и смеха. Умееше да изглежда спокоен. Само той знаеше колко бързо препускат мислите му.

Не търсеше приключения. Търсеше забрава. Да заглуши писмата от банката, напрежението в офиса, празния апартамент, който вечер вече не беше дом, а напомняне. Тишината там тежеше повече от всеки скандал.

И тогава я забеляза.

Не се открояваше с шум или жестове. Стоеше леко встрани, с чаша в ръка, наблюдавайки хората така, сякаш чете между редовете им. Усмивката ѝ беше спокойна, почти тъжна. Когато се срещнаха погледите им, Никола усети странно раздвояване — нещо в него се отпусна, а нещо друго се стегна болезнено.

Казваше се Джулия.

Името не звучеше чуждо. По-скоро като спомен, който изниква внезапно, без да знаеш откъде. Говореше тихо, без усилие да впечатлява. Смехът ѝ беше топъл, но сянката в очите оставаше.

Никола не помнеше в кой момент се отдалечиха от музиката и хората. Знаеше само, че разговорът с нея изтри мислите за дългове, подписи и писмото, което още не беше отворил. Изчезна и образът на Калина, която сутринта си беше тръгнала без сбогом.

Джулия каза, че обича да наблюдава непознати и да си измисля истории за тях. Усмихна се, сякаш се шегува, но погледът ѝ беше сериозен.

— А за мен? — попита Никола. — Каква история би измислила?

Тя го изгледа дълго, като човек, който решава дали да каже истината.

— Ти носиш страх, маскиран като увереност — каза тихо. — И един дълг, който няма нищо общо с банките.

В гърдите му се появи празнота.

— Откъде знаеш?

— Не знам — сви рамене тя. — Просто така те виждам.

След това нощта се разтвори — разходка, студен въздух, докосвания, които уж бяха случайни. Джулия вървеше до него като сянка. Спряха пред входа му. Тя се поколеба.

— Не трябва… — прошепна.

Никола не зададе въпроси. Просто я приближи.

Сутринта го посрещна с тишина.

Джулия я нямаше. Нито бележка, нито телефонен номер. Само чифт сребристи обеци с малък камък, уловил първата светлина на деня. Когато ги взе, усети тежест — не на метал, а на доказателство.

Нищо друго не беше останало от нея.

Само обеците.

И страхът.

Глава втора

Вратата, която не трябваше да се отваря

Никола не се смяташе за човек, който губи контрол. В работата си беше свикнал да решава проблеми, да подрежда кризи. Но докато вървеше към адреса, който Джулия беше споменала между другото, логиката му се разпадаше.

Старата кооперация изглеждаше извън времето. Стълбището скърцаше, въздухът миришеше на прах и минало. Той стискаше обеците в джоба си като амулет.

Почука.

След пауза ключът се завъртя. На прага се появи възрастна жена. Погледът ѝ беше остър, изпитателен.

— Да?

— Извинете… Джулия… — Никола се запъна. — Остави това при мен.

Показа обеците.

Жената пребледня. Хвана касата, сякаш земята се наклони.

— Вчера? — прошепна.

— Да… бяхме заедно.

Очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Джулия е мъртва от шест години.

Думите удариха Никола като студена вълна.

— Не… това не е възможно.

— Не ме лъжи — каза жената, почти молещо.

Той не успя да каже нищо повече. Жената грабна обеците, притисна ги до гърдите си.

— Влез — каза рязко.

Апартаментът беше тих. По стените висяха снимки. Никола не искаше да гледа, но една го прикова — усмивката, погледът, Джулия. Под рамката — черна лента.

— Това е внучката ми — каза жената. — Аз съм Мария.

Никола разказа всичко. Думите, погледа, нощта.

— Точно така говореше… — прошепна Мария. — Винаги виждаше повече, отколкото хората искаха.

Тя извади плик с документи и тетрадка.

— Истината я уби — каза. — И ако си я видял… значи се е върнала заради нея.

В този момент някой почука на вратата.

Глава трета

Дългът

Почукването се повтори — бавно, настойчиво.

Мария и Никола се спогледаха. Тя отвори.

На прага стоеше мъж в тъмен костюм. В ръката си държеше папка.

— Търся Никола Петров — каза той спокойно.

— Аз съм — отвърна Никола.

— Досието на Джулия беше отворено отново тази сутрин. — Мъжът го погледна право в очите. — Някой е подписал документите ѝ. С вашето име.

Никола усети как студът се настанява в него.

— Аз… не съм подписвал нищо.

Мъжът отвори папката. Най-отгоре — подпис. Неговият.

От джоба му се подаде нещо студено. Обеците.

В този момент Никола разбра. Дългът не беше към банка. Беше към истината. Към нещо, което не иска да остане погребано.

Никола вдигна глава.

— Къде трябва да отида?

Мъжът се усмихна леко.

— Там, където започна всичко.

А някъде зад него, за частица от секунда, в отражението на огледалото в коридора, Никола видя позната усмивка.

И тя вече не изглеждаше тъжна.