„Това е за вас, бабо и дядо“, казах си, докато слагах тога и шапка. В представите ми виждах гордостта в лицата им, когато мина през сцената. Те бяха дали всичко за мен.
Внезапно някой извика името ми:
— Сара?
Огледах се и до мен застана непознат мъж. Лицето му бе дружелюбно, но изтощено.
— Да, аз съм, — отвърнах внимателно.
Той ми се усмихна с тъжни очи.
— Аз съм твоят баща.
Заледих се.
— Баща ми? Не, той ме остави, когато бях на две.
Лицето му помръкна.
— Не е така. Търся те от години. Баба ти и дядо ти ме държаха далеч от теб.
Извади портфейла си и ми показа снимка от детството ми — бях с младия мъж, когото познавах от разказите. Това беше единствената снимка, която някога бях виждала от него.
Всичко в главата ми се обърка.
— Какво? На мен ми казаха, че си ме зарязал.
Той извади телефона си и ми показа няколко гневни съобщения от баба ми.
— Казваха ми да стоя настрана, Сара. Никога не са ме искали до теб.
Почувствах как очите ми се пълнят със сълзи. Дали наистина баба и дядо са ме лъгали?
— Защо са го направили? — прошепнах объркана и ядосана.
— Не знам, Сара. Но съм тук. Винаги исках да съм част от живота ти — каза той тихо.
Погледнах към баба и дядо в публиката — усмихнати, махат ми. В мен клокочеше гняв. Не можех да повярвам, че са крили толкова дълго. Приближих се до тях, гласът ми трепереше от ярост:
— Махайте се! — извиках, гласът ми звънтя в залата.
Усмивката на баба секна.
— Сара, какво се случва? — попита тя със сълзи в очите.
— Веднага си тръгвайте! — изкрещях, привличайки погледите на всички.
Дядо се изправи, пребледнял.
— Сара, моля те, поговори с нас. Какво става?
— Лъгали сте ме! Държахте баща ми далеч от мен през всичките тези години. Просто се махайте! — заявих.
Баща ми се приближи и сложи ръка на рамото ми.
— Благодаря ти, Сара. Знам, че това е много тежко за теб.
— Защо са лъгали? — попитах през сълзите си.
— Не знам, но можем да говорим — отвърна той меко. — Нека първо да мине днешният ден.
По-късно седяхме в едно кафене, където кафето ми бе напълно изстинало. Гледах човека срещу мен и опитвах да свържа спомените си с историите на баба и дядо.
— Та… разкажи ми всичко. Започни от самото начало — казах с колеблив глас.
Той въздъхна, отпи от кафето си и каза:
— Историята е дълга, Сара. Но заслужаваш истината.
Замисли се за момент:
— Когато се запознах с майка ти, всичко беше прекрасно. Бяхме млади и много влюбени. Но баба ти и дядо ти никога не ме приеха. Сметнаха, че не съм подходящ за нея.
— Какво имаш предвид? — попитах настоятелно.
— Постоянно ме критикуваха — продължи той. — Дядо ти мислеше, че съм неудачник, защото нямах престижна работа. Желанието им беше майка ти да се омъжи за друг. Когато се появи ти, стана още по-зле.
Сърцето ми се сви:
— Защо не се върна? Защо не ме потърси по-рано?
Той отново извади телефона си и ми показа стари съобщения от баба, изпълнени с гняв и заплахи да не се приближава.
Ръцете ми трепереха, докато ги четях:
— Не мога да повярвам, че са го направили.
— Мислили са, че те пазят — каза тихо той и стисна ръката ми. — Не са ми вярвали, и не ги виня, че са били ядосани, но скриха истината от теб. Опитвах се да се върна в живота ти.
Погледнах го през сълзи:
— Защо дойде на дипломирането ми?
— Научих за церемонията от стар приятел. Исках да те видя и да ти честитя. Надявах се, че след толкова години ще искаш да ме видиш.
Кимнах, опитвайки се да осмисля всичко.
— Преживях труден период — продължи той. — Имам син, твой полубрат, който е сериозно болен. Трябват ми много пари за лечението му. Надявах се да ми заемеш поне 1000 долара.
Погледнах го, разкъсвана между яд и съжаление:
— Защо не каза още в началото?
— Не исках да ти развалям празника — отговори той с тъжна усмивка. — Исках да поговорим спокойно.
Въздъхнах, чувствайки как напрежението се натрупва:
— Всичко това ми идва в повече.
— Знам — каза той тихо. — Помисли. Няма да бързам. Ще остана тук.
Погледнах през прозореца, наблюдавайки живота навън:
— Имам нужда да говоря с баба и дядо. Има твърде много въпроси за изясняване.
— Разбирам — каза той и хвана ръката ми през масата. — Ще почакам.
Стиснах ръката му и станах:
— Тръгвам си. Благодаря ти, че беше откровен.
— Благодаря ти, че ме изслуша — каза той, с надежда в очите.
Излязох от кафенето, усещайки тежест. Имаше прекалено много неща за обмисляне и още повече за обсъждане с баба и дядо.
Когато се прибрах, почувствах как всичко ме притиска. Балоните и украсата от партито още бяха там, изглеждаха като ирония на объркването ми. Баба и дядо седяха в кухнята, тихо си говореха. Видяха ме и лицата им светнаха, но веднага се помрачиха, щом видяха изражението ми.
— Сара, какво има? — попита ме баба притеснено.
Поех дъх, опитвайки се да се успокоя:
— Съжалявам, не трябваше да ви изгоня от церемонията. Но имам нужда от истината. Моля, разкажете ми всичко.
Баба се смекчи и хвана ръката ми:
— О, Сара, разбираме те. Сигурно си много объркана.
Дядо кимна, тъжен:
— Мислехме, че така те пазим. Но заслужаваш да чуеш всичко.
Седнах, разкъсвана между вина и любопитство:
— Татко каза, че сте го държали далеч от мен. Показа ми съобщения, бабо. Твоите съобщения.
Баба въздъхна дълбоко, с болка в очите:
— Да, аз му писах така. Баща ти… не беше добър човек, Сара. След като се роди, започна да пие и да взима наркотици. Беше пиян, когато предизвика катастрофата, в която загина майка ти. Не искахме да причинява болка и на теб.
Глътнах тежко, опитвайки се да понеса думите им:
— Но той твърди, че от години не пие. И каза, че му трябват пари за лечението на сина си. Това истина ли е?
Баба и дядо се спогледаха обезпокоени.
— Винаги е умеел да мами хората — каза тихо дядо. — Ако се е върнал, значи иска нещо.
Поех дълбоко въздух:
— Искам да съм сигурна. Можем ли да разберем какво е положението му?
Дядо кимна:
— Ще опитаме. Може да намерим нещо онлайн.
Отидохме в хола и дядо отвори лаптопа. Започнахме да търсим профила на баща ми във Фейсбук. Скоро го намерихме — на снимката беше с жена и малко момче.
— Това ли е новото му семейство? — попитах, чувствайки напрежение.
— Изглежда така — каза дядо и отвори профила на жената, Лиза. Страницата ѝ беше публична.
Прелистихме публикациите ѝ, в търсене на информация за болестта на детето. Почувствах се зле, докато осъзнавах, че може би баща ми ме е излъгал.
— Виж това — обади се баба и посочи снимка отпреди няколко седмици, на която момчето рита футбол и се усмихва, изглежда напълно здрав.
— Не е болен — каза дядо тихо, докато скролваше още снимки, на които момчето е жизнено и щастливо.
Баба ме прегърна:
— Съжалявам, че трябваше да минеш през това, Сара. Но сега знаеш истината.
Кимнах, със сълзи по лицето:
— Много съжалявам, че се усъмних във вас. Трябваше да ви вярвам.
Дядо сложи ръка на рамото ми:
— Прощаваме ти, Сара. Просто търсеше отговори.
Тримата останахме прегърнати, търсейки успокоение един в друг. Знаех, че съм направила грешки, но и че съм обичана и ми е простено. Баба и дядо винаги са били до мен, и сега усещах това още по-силно.
На следващия ден баща ми дойде до къщата, с надежда в погледа:
— Взе ли парите? — попита.
Поклатих глава:
— Не, татко, няма да ти дам пари.
Той се намръщи:
— Но това е за лечението на брат ти…
— Знам, че излъга за това — казах твърдо. — Видях снимките. Брат ми не е болен. Просто ти трябват пари.
Лицето му пламна от гняв:
— Станала си като баба си и дядо си. Трябваше да стоя настрана.
— Може би наистина трябваше — отвърнах спокойно. — Приключвам с твоите лъжи.
Коментар: Историята на Сара показва колко трудно е да разберем къде е истината, особено когато различните гледни точки се сблъскат. Понякога отговорите изискват търпение и готовност да зададем трудните въпроси.
0 Comments