Преди около две години реших да продам официалната рокля на дъщеря ми, която беше носила само веднъж – на училищното тържество. След това порасна рязко и роклята вече не ѝ ставаше. Бях сложила почти символична цена.
Обади ми се жена и каза, че ще дойдат скоро. „Чакайте ни.“ Прекарах шест часа в чакане вкъщи. Най-накрая звънецът на вратата се обади.
На прага се появиха жената, дъщеря ѝ и тяхната баба.
– Може ли да я премери? – Да, разбира се.
Докато момиченцето пробваше роклята, а майка ѝ наблюдаваше, бабата ме попита дали може да използва банята. Показах ѝ накъде е – не бих могла да ѝ откажа. Спомних си как, когато продавахме апартамента, всяка втора купувачка непременно надничаше в банята.
Чувам, че след като излезе от тоалетната, бабата влиза в кухнята. Помислих си: „Сега ще платят, ще се сбогуват и ще си тръгнат.“ Но не – не тръгват. Бабата започва да отваря шкафовете. Майката изглеждаше около 30, бабата – на около 55, а момиченцето – на 10 години.
– Ще я вземете ли? – питам.
Майката ми подаде банкнота, а аз вече се канех да затворя вратата. Но бабата обикаляше из хола и разглеждаше всичко. „А тази статуетка каква е? А този килим? А книгите? Може ли да ги разгледам?“
Казах, че бързам.
Тогава се прибраха и излязоха.
Тази случка беше последната капка – взех решение повече да не продавам и да не подарявам нищо.
Преди това имах друг случай с бедно семейство – взеха дрехите и после ми казаха с насмешка, че били евтини, а съседите им давали „Лакост“.
Помня и жена, която прие рокля като дарение. Мислеше, че вече съм затворила вратата; стоеше до асансьора, обаждаше се на мъжа си и казваше, че докато има „кръгли балами“, тя винаги ще изглежда добре. Нека другите купуват, тя ще носи.
Тези истории тотално ме отказаха от благотворителността.
През 90-те и началото на 2000-те заедно със сестра ми носехме дрехи от братовчедки, по-заможни съседки или приятелки на брат ми. Изпирахме, гладяхме ги и ги носехме с удоволствие.
Сега имам свое правило – купувам само онова, което със сигурност ще носим, и то в малки количества. Всичките ми дрехи трябва да се съберат в два-три чувала. Ако са повече, значи сред тях има неща, които не харесвам или не са удобни – просто разхищение.
Дрехите, към които не посягам, стават парцали: почиствам, избърсвам и изхвърлям – без да ги пера или суша. Така е по-лесно.
Често слушам приятелки да казват: „Носѝм само 10% от това, което държим в гардероба.“ „Трябва да си отделя ден, да изпера, изгладя, снимам и пусна всички дрехи за продажба.“ „Две години – само две продажби; повечето искат подарък, така или иначе никой не купува.“
На мен подобни занимания с дрехи хич не ми трябват. Просто губя време.
Опитвам се да следвам японския принцип – да се справям с малко.
Може би минимализмът е най-добрият начин да избегнем подобни разочарования. Понякога по-малкото наистина е повече.
0 Comments