Перник трябва да се възприема като един от образите на Разрухата – нищо повече. Това, че сме свикнали с нея, не означава, че тя не съществува. Тя е неотменим белег на живота ни – и със сигурност ще ни липсва, ако по някакъв начин изчезне поне за ден-два.
Отдавна вече сме загубили нагласата да живеем в уредена среда, тя ни се вижда подозрителна, нарочно нагласена – очакваме всеки момент от някъде да изникне Българският Дявол на безобразията и разтурията.
Животът ни е разтурен, това е факт – разтурени сме по един или друг начин и ние отвътре. Изгризани сме вътрешно от съмнения, от недоверие – към всеки и всичко.
Блазе му на онзи, който ще надене – оттук-насетне – хомота на Властта.
От самото начало на Прехода, Политическата Секта просто не знае какво да прави с Разрухата.
Бойко иска да бъде запомнен като Строителят – той си казва, че дори да го обесят един ден на някоя негова магнолия в Банкя, все пак народецът ще се тараляска по неговите магистрали, ще минава през неговите тунели, ще се кръсти в ремонтираните от него манастири и всичко останало.
Никой не го е напътствал да го прави – сетил се е сам, покрай паметта за Живков.
И, все пак, докато строи, завареното, Наследството, продължава да се руши. А то винаги е притеснявало всички, които обяздваха Властта от трийсет години насам. Сякаш им се зловиждаше, превръщаше се в опасен съперник на собствените им постижения, правеха се, че не го забелязват. Като последни глупаци, все се надяваха някой друг да го стопанисва – може би Живков, изпод паметника си в Правец.
Дори им се виждаше опасно да кажат нещо за Наследството – да не би това да накърни антикомунизма им, макар всички да са наясно, че е кристално фалшив.
Костов „продаде“ „Кремиковци“ за един долар, но никой няма да даде и половин цент за антикомунистическото му гевезене.
Симеон се беше втренчил в своето наследство, нищо друго не го интересуваше. Той си размени короната – сякаш беше каскет – с някакви имоти, и се самозачеркна. А сега се чуди, защо никой не вярва, че е цар.
И не е никаква лисица, макар че много му се иска да го вземат за Хитреца, той си е направо балама в сравнение с ония преди него и след него.
Е, не остана съвсем капо – по негово време направиха първата сделка за БТК. Но да мисли за някаква си Разруха – хайде, холан, – както би се изкискал той.
Разрухата си е ваша, българска работа – аз просто съм български, по някаква грешка, цар и си искам моето, толкоз.
Станишев беше още по-голям лигльо – една думица не каза за Наследството, оставено от режима и на баща му, една думица не каза и за разграбването и съсипването му. Той се стремеше да съсипе друго – собствената си партия, и досега това е любимото му занимание. Нечовешки нахален е в това отношение.
Костов бе най-амбициозният измежду „първенците“ – и най-страхливият. Основно страхът го водеше, когато започна да разсипва всичко – защото не знаеше как да го стопанисва.
Преправи се на антикомунист, нахрани преторианската си гвардия – и това му се видя достатъчно.
Големият икономист се оказа по-несръчен дори от напълно анонимния Захариев, който получи от Костов „Кремиковци“ за един/1 долар, а го продаде за около 230 милиона лева. По-сетнешните превъртания на комбината са още по-впечатляващи.
Какво кара някои завършени ахмаци още да му вярват на Костов, е пълна загадка.
Веднъж Бойко се изтърва да каже, че още 100 години няма да успеем да надминем построеното от Живков. Сетне редактира признанието си – като реши, че той самият вече е задминал Узурпатора в това отношение.
Не може да му се отрече – строи здраво, но още по-здраво ремонтира построеното, понеже има необяснима слабост към калпавите строители; веднъж дори си позволи да предаде един свой разговор с тях: настоявал да не крадат повече от 4 сантиметра от дебелината на асфалтовата настилка, обаче ония пак отмъкнали поне 6 сантиметра.
Мъка с материала, така да се каже.
В крайна сметка, наблюдаваме нещо наистина удивително: строи се усилено, кърпи се още по-усилено, но отдолу Наследството ръмжи заплашително – за да ни подсети, че над 200 моста се нуждаят от спешен ремонт – спешен от две години; около 200 язовира са в критично състояние, стотици други са оставени на грижите на Небето, доста са и с неясна собственост – тук, дето всеки гледа да отмъкне нещо, и всичко това се наглежда и контролира от микроскопичен брой инспектори; в Пловдивско се молят държавата да им вземе около 160 язовира, местните власти нямат възможност да ги стопанисват сами; водопроводната система е безнадеждна, няма начин да се опише състоянието й, поне с думите, с които българският език разполага.
По телевизията Крум Зарков/БСП съобщи, че след като са изхарчени десетина милиарда европейски пари, течът на питейна вода е намален от 61 на 60 процента.
Не е вярно – отвърна Томислав Дончев/Бойко, но само толкова – понеже добре знае, че сме световни шампиони в разхищението на вода.
Изобщо – цунамито предстои. Перник е само премиерата.
Всичко това е търпяно от десетилетия – и няма разумно обяснение за тази немарливост. Всъщност, има едно – и то е неприязънта към Наследството, като към нещо, което уязвява новите Чорбаджии.
То е една от заплахите на Миналото – накърнява фасона на днешните строители, злепоставя усилията им – иди сравнявай „Белмекен“ с някое цехче за автомобилни тапицерии.
Неглижирането на Наследството изглежда лесна работа – а и мръсни усти колкото искаш, за тази цел.
Обаче едно е да запустеят стотици села или да бъдат закрити хиляди училища – съвсем друго е да се спука стената на някой язовир.
Имаше няколко репетиции за подобен апокалипсис – удавеното село Бисер, примерно, но пак не им увряха главите.
Между другото, вече никой не използва този израз – изглежда се смята, че увирането на главите е безнадеждна работа.
Разбира се, и закритите училища са истинска катастрофа – това пък е Потоп, който направо завлича Българското, но последиците от него ще станат ясни след години.
Никога не са искали истински да стопанисват Наследството – оставили са всеки да завлича от него, каквото му падне. Случаи като този с язовир „Студена“ има колкото щете. Но сега и Природата им обърна гръб – и белята стана. Това им е стопанисването – да дочакат малко повече снежец. Налудно е и отношението им към язовир „Бели Искър“ – очевидно се надяват стената му да се закърпи от самосебе си.
Това е лудост, истинска лудост. На такава страна не й се полагат язовири.
Гаменско е й отношението към „простолюдието“. Там паролата е „Ще им мине“ или „Ще свикнат“. Неизвестно защо са убедени, че обикновените хора могат да изтърпят всичко.
Може и да са прави: Народа преглъща вече всичко.
Всъщност, активната част от него – два милиона души при седем милионно население – отдавна се изнесе. Останаха немощните пенсионери, крайно нищите и циганите – тяхната съпротива е единствено да се вкопчат в жалкия си животец – немислим за Европа на 21 век. Ей така – на инат. Проклет материал.
В сметката останаха още милион и нещо нашенци. И те са големият проблем.
Споменатия вече Томислав Дончев каза и друго: „Не трябва да се използват страховете на хората“ – иначе казано, да си мрат, хилейки се.
Дончев е технократ и му се полага да е по-бъзлив. Сегашният стандартен политик е ръб отвсякъде, нищо не го интересува, най-малко пък последиците на Разрухата върху човешките нагласи.
А тя промени и хората: бедняците разбраха, че нямат никаква цена, доволните пък бяха лишени от последните остатъци от социална чувствителност.
Сякаш страданието на милиони нищи ги направи по-коравосърдечни, понеже са малко/мъничко по-добре.
Те са най-сладката хапка за Властта. Ахмаци, които преувеличават положението си, придават му значимост, каквото то няма.
Много са удобни за манипулирани, продават сами себе си.
В социалните мрежи, особено Фейсбук, където кипи истинската социология, те неизменно предизвикват антипатия с нахиления си оптимизъм.
Събирам стотици коментари под всеки свой текст – за миналата година те са над 30 хиляди за 70 текста, обикновено розовата боя се лее само откъм двама-трима души; останалите неизменно са омъчнени от видимия Разлом – социален, нравствен, всякакъв – между различните поколения.
Много отдавна вече имаме два Народа: грамадното мнозинство Победени, които впрочем съградиха Наследството – и една малка прослойка от Равнодушни, които утре също ще бъдат победени, със сигурност.
Фиаското е абсолютен факт при поколенията на Прехода, те бяха залъгвани с всевъзможни дърварски лъжи. За Властниците е по-важно няколко десетки ученици да печелят медали от математически „олимпиади“, отколкото позорния факт, че близо половината от десетокласниците са функционално неграмотни.
Още по-добре: лесно ще ги водят за носа, а те и така няма да се усетят, че вече са в лагера на Победените. За увиране на главите им и дума не може да става.
В този смисъл, и Разгромът на Наследството е подходящ знак: щом едно толкова прилично стопанство продължава да се разсипва хладнокръвно, какви шансове има пък човешкият материал.
И някой ден, когато няма да ни има, поне оцелелите отломъци на Наследството ще бъдат гордостта на тези земи: парче от стената на язовир Искър , примерно, изложено в някое Ларго, редом до римски писоар. Е, нашето ще си е по-хубаво, както винаги.
Обаче все случваме на писоари – и не толкова на Властници.
Автор: Кеворк Кеворкян
Източник: novinite
0 Comments