Георги Ламбев е роден през 1967 година. Началото на професионалния му път е във военните среди, като взема участие в международните мисии на КФОР в Босна и Херцеговина, както и в Косово. След като напуска Българската армия през 2008 г., започва работа като спасител в тогавашното Министерство на бедствията и авариите. След като министерството е закрито, постъпва в Пожарна и аварийна безопасност към МВР и заема длъжност пожарникар в областната дирекция в Плевен. Георги е уважаван от колегите и хората в града, а Министерството на отбраната и МВР неведнъж са го отличавали с награди.
– Г-н Ламбев, изминаха 4 месеца от тежкия инцидент, при който изгубихте внучката си Сияна, а вие самият пострадахте сериозно и бяхте приет в болница. Как се чувствате сега – как протича възстановяването и какви бяха травмите?
– Честно казано, моето състояние няма никакво значение. Загубих най-скъпото и ми е много трудно да продължа живота си както преди. Сияна не заслужаваше да си отиде само на 12 години. Беше прекрасно дете, истинско ангелче. Никое дете не заслужава такава съдба. Сигурно тя ме е спасила, а аз не успях да спася нея. Лекарите ми казаха, че всички органи са започнали да отказват. Травмите ми бяха много тежки. Имах черепно-мозъчна травма, счупена челюст. Лявата ми ръка е с премахната раменна става. Изведнъж е станало чудо. Дори е било трудно да ме държат в медикаментозна кома – будил съм се постоянно. Предстоят ми много операции. Най-вероятно повече няма да мога да ходя на работа.
– Лекарите дават ли ви надежда за напълно възстановяване, въпреки всичко?
– Тялото ми ще се оправи, душата – никога.
– В свое изявление към хората, подкрепящи семейството ви, споменавате, че не можете да се явите на делото. Това се дължи единствено на здравословни причини?
– Здравословни, но и чисто емоционални. Физически трудно мога да издържа съдебно заседание. Психически е изключено да слушам как е загинала внучката ми. Това ще ме довърши. Много съжалявам, че в онзи ден изпълних молбата на Сияна да я закарам до Луковит. Като шофьор винаги съм бил много внимателен. Въпреки работата си съм мислел, че когато внимавам, шансът за инцидент е по-малък. Няма как обаче да влияеш на водача срещу теб. Нагледал съм се на страшни ужаси по пътя. Когато загиваха деца, с колегите много страдахме. Трудно се преглъща смъртта на невинни хора. И не само на деца, защото никой с нищо не заслужава да го сполети такава огромна трагедия. Вече знам какво е и от двете страни – и като жертва, и като спасител. Такава съдба ни се падна.
– Спомняте ли си нещо от 31 март, когато тира, управляван от Георги Александров, блъсна вашата кола?
– Помня, че Сияна много се вълнуваше. Детенце, приковано в инвалидна количка, беше пожелало от нейните гривнички. Искаше да изпрати този подарък и нямаше търпение. Денят беше понеделник, още от събота внучката ми се вълнуваше и бързаше да изпрати подаръка. Тя беше много добра. Когато видеше деца в неравностойно положение, започваше да плаче. Лицето ѝ се променяше. Страдаше и за възрастните хора. За животните също много страдаше. С баща ѝ постоянно спасяваха животни.
Веднъж намерили блъсната костенурка и изминали 300 км, за да я занесат в спасителния център за костенурки в село Бяла, Варненско. Костенурката не оцелява. Баща ѝ я излъга, че е жива, иначе много щеше да страда. Майка ѝ и баща ѝ са такива също. И тя беше такава. Състрадателна и добра, чиста душ. Жив ангел беше. Искаше често да ходи на църква, купуваше икони и кръстчета и ги подаряваше на близките. Никой не я караше. Просто ѝ идваше отвътре (започва да плаче – бел. ред.).
– Помните ли за какво разговаряхте с баба ѝ и Сияна в колата? Какъв беше последният ви момент заедно?
– Говорихме за болното детенце, че учи от вкъщи. Сияна казваше, че ѝ е много мъчно и се надява подаръкът ѝ да зарадва това мило дете. Беше щастлива, че то е пожелало от нейните гривнички, а аз нямаше как да откажа на молбата ѝ да я закарам, защото тя беше моята най-голяма слабост, най-обичаното дете. Друго от катастрофата не помня. Много е тежко. Не мога да опиша с думи как се чувствам и какво изпитвам в миговете, когато ми разказват какъв точно е бил ударът и какво е изпитала жена ми в онзи момент. Докторите ми обясниха, че спомени могат да се върнат, но това ще се случи много бавно.
– Пътят около Телиш ви е добре познат. Каква беше ситуацията на пътя в деня на катастрофата?
– Пътят е много лош. Специалистите също са категорични, че не е изряден. Това, което искам да подчертая обаче, е, че ако се кара внимателно, подобна на нашата трагедия не може да се случи. Ако се спазваха правилата, нямаше как да ни помете този камион. Когато завали, на този път се обръщат между два и четири камиона на ден. И подобно нещо се случва, защото просто не спазват знаците. Кара се безобразно. Били сме на катастрофи, които са станали, защото шофьорът е карал със 170–180 км/ч. Леките коли го правят въпреки лошия път.
– В работата си като пожарникар в Плевен неведнъж сте спасявали хора именно на този участък. Какви инциденти сте наблюдавали и има ли връзка с пътната инфраструктура?
– Основните причини са неправилни изпреварвания, превишена скорост, несъобразена с лошия път. Както каза и Николай – добрият път пази при грешки и нарушения, лошият – не. Ние нямаме нормални пътища и трябва да се пазим сами. Нашите пътища и улици не прощават грешки. За това говори и броят на жертвите. С всеки изминал ден все повече и повече.
– Какви хора сте спасявали през годините? Срещали ли сте деца и поддържате ли контакт с техните семейства?
– Спасявали сме много и най-различни хора, както българи, така и много чужденци. Както ви казах – сред тях са били и много дечица. С колегите не търсим благодарност. Правим всичко от сърце. Тази професия е призвание. Трябва да ти идва отвътре, а не да я правиш в замяна на нещо. Много хора са идвали просто да ни стиснат ръката. Писали са писма до ръководството. Хората са добри и не забравят. Когато е трябвало да вадим загинали, е било най-тежко. И ние страдаме заедно с близките. Ние също сме хора, с чувства и емоции. Не сме от лед, за да не ни боли и да не усещаме нищо.
– Във фейсбук споменавате, че не сте успели да спасите внучката си. Какво влагате в тези думи?
– Не успях да я спася. Точно нея не успях. Не можах да избегна катастрофата. Казаха ми, че съм имал само 2 секунди за реакция. Започнал съм да отбивам и да спирам и в този момент камионът ни е отнесъл. Просто не сме имали шанс за спасение. Пътят е много тесен. Изобщо не е направен за такива камиони. Който ги е пуснал да минават оттам, също трябва да бъде съден. Не съм могъл да ѝ окажа първа помощ, защото съм изпаднал в безсъзнание – бил съм заклещен в колата. На колегите, които са ме вадили, съм казал да ме слагат в трупен чувал. Явно съм разбрал какво се е случило със Сиянчето. По-добре да си бях отишъл.
– Каква беше връзката ви със Сияна като дядо и внучка?
– Много се обичахме. Внуче се обича повече от родно дете. С баба ѝ нямаме други внуци. Ние я обожавахме. Правихме всичко за нея. Тя много обичаше да идва при нас. Сияна също много ни обичаше. Когато ме погледнеше със сините си очи, ми даваше топлина и обич. За нея съм готов на всичко. Само ако можех да я върна… Преместихме се на село, за да може детето да е на чист въздух, когато е при нас. Имахме много хубав живот преди катастрофата – спокоен и щастлив. Вече нищо не е същото. Слънцето ни угасна.
– Какво очаквате като присъда за Георги Александров – шофьора, причинил катастрофата?
– Нищо не очаквам. Каквато и присъда да получи – все ще е малка. Ако не беше бащата на Сияна да вдига шум, сигурно нямаше да се знае нищо за катастрофата. Благодарен съм на прокуратурата и следователите – много човечни хора. Идваха при мен да ме разпитват, опитваха се да ме успокоят, съчувстваха ми. Дано и съдът да вземе присърце делото. За мен такива като шофьора на тира – Георги Александров, са убийци. Виждал съм много като него. Да караш 40-тонен камион в порой с такава скорост – това не е непредумишлено, а съвсем умишлено убийство. Те знаят, че може да убият, но това не ги спира и пак го правят. За съжаление, този човек го направи и със семейството ми.
– Николай Попов обяви, че започва коалиция срещу войната по пътищата. Като човек, който познава системата отвътре, какво според вас трябва да се направи, за да се намалят жертвите от катастрофи?
– Първо трябва да се промени манталитетът – всички да спазват правилата. Трябва и повече контрол. Колегите от КАТ не смогват да се оправят с всички нарушители. Те са изключително много. С тях сме на всички катастрофи. Все повече млади момчета има в КАТ, а те имат неописуемо желание и им се работи. Камионите наистина са много опасни, когато се управляват безразсъдно. Щетите от камион са равни на щетите от десет леки коли. Представете си за каква значителна разлика говорим. Само в България си позволяват такова поведение, защото знаят, че няма кой да ги накаже. Наказват нас, като ни убиват децата. Това е.
Тази история на Георги Ламбев ясно показва колко дълбоки рани може да остави една трагедия – не само на лично, но и на обществено равнище. Темата за сигурността по пътищата остава важна и засяга всички ни.
0 Comments