Пътят от приятелството до бизнес проектите и политиката, чак до трагичния завършек – Христо Крушарски говори без заобикалки пред Едуард Папазян от „24 часа“ за Иван Славков и неговия син Тодор.
„Той ми беше като син. А с баща му се познавахме още от времето, когато той беше Иван – не Батето.“
В този откровен разговор бизнесменът Христо Крушарски се връща към годините на своето приятелство с Иван Славков и споделя най-личните си моменти, свързани с живота и смъртта на Тодор Славков – Тошко.
Думите му създават близък, понякога суров, но винаги искрен образ на едно семейство – обичано и противоречиво, каквито рядко се откриват.
„С Иван си паснахме много. Лягахме си в 5 сутринта, ставахме в 7 за работа. Кръчмата си е кръчма, купонът си е купон, но работата е най-важна.“
Крушарски нарича приятелството им безусловно. Двамата преминават заедно през прехода, през различни бизнес начинания и дори политически инициативи. Около 1994 година им се случва да се срещнат с Тодор Живков – не за да тъгуват по миналото, а за съвети по партийно строителство.
„Живков попита: ‘Имате ли пари?’, а Батето му каза: ‘Нямаме, ама искаме да променим нещата’.“
Тошко – между две епохи
„Тошко от баща си бе взел добротата. И уважението към хората. Но копирмашината вади бледи копия.“
Когато говори за Тодор Славков, Христо го прави с обич, но и с горчивина. Последната им среща е обикновена, напомняща селски бит: косене на двора, шеги, разговори. Само седмица по-късно получава съобщение, което сякаш носи прощаване.
„Той ми написа съобщение на 11 юли. Впоследствие го анализирах, показах го на следствието, на дъщеря му също го дадох да го прочете. Един човек, който се е занимавал с много такива случаи, ми каза: “Ако ми го беше показал, щях да ти кажа какво ще се случи“. Но аз тогава не обърнах внимание на написаното. Сметнах, че вече е започнал да мисли трезво, да осъзнава живота си. Ето, чета ви какво е написал: На дърти години разбрах каква е била ролята в живота ми. Да направя килийно училище в село Асен. Тук няма един да говори български. В целия регион вече всички са ми приятели, разбира се. Людмила Живкова проговори в мен. И имам мисия – просветно-културна. Благодаря ти за всичко“.
„Това да извадиш пистолет и да се гръмнеш, не е каприз. Фаталното решение го е взел в трезво съзнание. Тошко не беше слаб.“
Крушарски категорично отхвърля всякакви намеци, че самоубийството е знак на слабост. За него това е последният, решителен ход на човек, който дълго е носил тежестта сам.
„В България всеки говори за неща, до които нито е бил близо, нито знае, а само си фантазира.“
Думите му са едновременно критика към медийния шум и призив към повече човещина. Крушарски не търси аплодисменти или съжаление – иска единствено уважение към паметта на човек, който остава неразбран.
В заключение, разказът на Крушарски осветлява една история, в която личното и общественото се преплитат. Понякога най-трудно е да разберем истината зад публичния образ.
0 Comments