Тази случка наистина ме накара да погледна по нов начин на живота си и най-вече да преосмисля връзката си с дъщеря ми.
Когато тя беше още мъничка, със съпруга ми взехме решение да посетим църквата.
Днес вече не помня конкретната причина за това наше решение. В църквата свещеникът ни разказа една история, която ме докосна толкова дълбоко, че и сега я нося в съзнанието си.
Разказът беше от първо лице.
„Посещавам домът за изоставени деца доста често, защото ме е грижа за съдбата на сираците. Ние, свещениците, се опитваме да помагаме на сиропиталищата, когато е възможно. Веднъж влязох в стаята, където бяха най-малките деца от институцията. Бях много изненадан, че там цареше пълна тишина, въпреки факта, че бебетата не спяха. Не можах да се сдържа и попитах медицинската сестра, която се грижеше за тях. Тя ми каза, че новородените бебета плачат само през първия ден.“
Бебетата плачат, за да привлекат вниманието на възрастните около тях – това е техният начин да поискат помощ. За съжаление, служителите в институциите често са твърде заети с различни задачи и просто не им остава време за всяко дете. Нежност и грижа на практика липсват. Така новородените спират да плачат, осъзнавайки, че няма кой да им откликне.
С други думи, те разбират, че няма майчина прегръдка, която да ги утеши и погали.
След тази история не издържах и се разплаках. Прибрахме се и открихме, че дъщеря ни вече спи спокойно. Приближих се до леглото ѝ и дадох обещание пред себе си, че никога няма да я изоставя – винаги ще бъда най-голямата ѝ опора, независимо какво се случва. Дъщеря ми никога няма да познае самотата.
Тази случка напомня колко важна е подкрепата и присъствието за едно дете. Понякога само един разказ може да промени цялото ни отношение.
0 Comments