Вярвах, че ще останем заедно и това е сигурно.
Не само бъдещето ни изглеждаше общо, а и мислехме еднакво за всичко. Винаги обсъждахме нещата помежду си. Нямаше тайни – говорехме за всичко. След пет години заедно, решихме да минем към следващата стъпка и да се оженим. Той направи предложението, аз го приех.
Беше ни ясно, че това е логичното продължение. Не живеехме заедно дотогава – всеки от нас беше при родителите си. Бяхме се разбрали, че след сватбата ще се преместим в неговата къща, тъй като там имаше повече място и щеше да ни е удобно. Щяхме да запазим и личното си пространство. Всичко беше наред, уговорихме се и в крайна сметка се оженихме.
Минаха няколко месеца след сватбата и трябва да призная, че той започна да се държи различно с мен. Не разбирах какво става. Предположих, че просто му е нужно време, за да свикне с промяната, но ситуацията не се подобряваше. Тогава го напуснах и му казах, че ще изчакаме – нека мине време. Продължих живота си, както преди. Бях на 24 години и ми се искаше още малко да се забавлявам с приятелки – да излизам по кафета и подобни неща. Не бързах за деца.
Съпругът ми обаче нямаше търпение. Той е искал веднага, но ми го е криел. В един момент просто дойде и ми го каза право в очите. Тогава разбрах, че това е нещото, което го тормози през цялото време, но чак сега ми го призна. Беше неприятно.
Имаше възможност да обсъдим това по-рано. Може би целта му е била да се оженим, да се преместя при него и веднага да започна с деца, готвене, пране и чистене. Това изобщо не беше част от моите планове на 24 години.
Постоянно ме упрекваха, че ходя на кафе с приятелки, вместо да стоя вкъщи и да се грижа само за дома. Че няма обяд, а когато сготвя, храната не става. Ако не изпълнявам домакинските си задължения – да напусна къщата. Така този човек, когото смятах, че познавам и обичам, изведнъж се промени.
Оставих го и си тръгнах. Не узнах и не ми беше важно дали е планирал всичко това през годините или нещо в него просто се е пречупило изведнъж. Мечтаех за семейство и деца, но имах нужда от време.
Сега съм сама и най-големият ми въпрос е на кого да се доверя занапред.
Понякога животът ни показва, че дори най-близките хора могат да се променят неочаквано. Изглежда, че доверието е нещо, което се печели бавно и трудно.
0 Comments