Въпреки всичко, Паула не се предава.
Неуморната ѝ борба за справедливост доведе до създаването на нов закон във федералния щат Юта, наречен „Законът на Ашлин“. Този закон налага задължителни ефективни присъди за сексуални насилници, които посягат на особено уязвими хора, включително възрастни с увреждания.
Паула разкрива своята тежка, но и смела история в интервю за британския „Дейли Мейл“. По-долу споделяме нейния разказ изцяло.
Снимка: Printscreen Facebook/ Законът на Ашлин
„Държейки в ръка голям флакон с кръв, медицинската сестра се приближи до леглото на дъщеря ми Ашлин.“
„Трябва да ѝ вземем още кръв“, каза тя.
Това вече беше седми път за деня. Ашлин бе само на три години и плачеше всеки път. И за мен не беше по-леко.
„Този път ще изляза навън“, казах аз, опитвайки се да се държа, докато дъщеря ми ме викаше.
Бях на 18, когато станах майка на Ашлин. Баща ѝ не участваше в живота ѝ и отглеждах дъщеря си сама. Когато Ашлин навърши година и половина, започна да се държи различно – не търсеше зрителен контакт, кръстосваше ръце и се люлееше напред-назад. Докато връстниците ѝ прохождаха и проговаряха, тя бързо губеше тези умения.
Снимка: Printscreen Facebook/ Законът на Ашлин
Посещавахме много лекари, но никой не успя да постави точна диагноза. Най-много казваха, че може би става дума за генетична болест. Ашлин прекарваше почти постоянно време по болници, преминаваше през безброй изследвания и процедури. Често се разстройваше, но след всяка манипулация пак ми се усмихваше. Вече не можеше да изрече „мамо“, което ми разбиваше сърцето. Когато стана на шест години, най-после ѝ поставиха диагноза – синдром на Рет, прогресивно генетично неврологично заболяване.
„Физически и психически тя винаги ще остане на нивото на бебе и вероятно няма да доживее до 11-ия си рожден ден“, каза ми лекарят.
Чувствах се напълно безсилна. Малко след това Ашлин спря да расте. След още няколко години започна да получава до 18 епилептични пристъпа всеки ден. Да гледам тези конвулсии беше ужасяващо. Но въпреки всичко, Ашлин продължаваше да се усмихва и да се смее дори в съня си.
Снимка: Printscreen Facebook/ Законът на Ашлин
В крайна сметка намерихме медикамент, който значително ограничи пристъпите ѝ, което беше огромно облекчение. Въпреки това грижата за нея изискваше денонощно внимание. Животът ми беше забързан и самотен.
През 2015 година получих съобщение във Facebook от Брайън Кенет Ърбан, с когото се познавахме от училище. Бях учудена, понеже не бяхме близки. Той твърдеше, че се е променил и когато ме покани на кафе, приех. След като видя публикациите ми за Ашлин, ми каза, че се възхищава на грижите, които полагам за нея.
„Удивително е какво правиш за нея“, каза ми той.
Постепенно започнахме връзка и за първи път почувствах подкрепа и обич. Брайън ми помагаше с Ашлин, дори финансово подкрепяше лечението ѝ, и в крайна сметка сключихме брак.
Брайън беше до мен, когато състоянието на Ашлин отново се влоши. По това време тя вече беше на 30 години – много повече, отколкото прогнозираха лекарите – но аз все още се тревожех постоянно. Заведох я на невролог, който предложи да записваме пристъпите на видео, за да може да ги анализира. Заедно с Брайън монтирахме две камери над леглото на Ашлин и в продължение на седмици гледах записите с надежда да уловя пристъп.
Снимка: Printscreen Facebook/ Законът на Ашлин
Ужасното видео
Веднъж, когато заведох майка си на театър за рождения ѝ ден, Брайън остана да гледа Ашлин. На следващата сутрин, докато си пиех чая, реших да прегледам записите от предишната вечер. Върнах кадрите назад и тогава видях нещо, което ме вцепени. Едва не се свлякох на пода.
На записа Брайън извършваше сексуално насилие над Ашлин в леглото ѝ. Моето безпомощно дете стоеше пред мъжа, който уж ни обичаше и се грижеше за нас. Ашлин беше с ръст и умствени способности като на осемгодишно дете. По лицето ми потекоха сълзи и се задъхах от шок.
В този миг чух стъпките на Брайън по стълбите. Замръзнах от страх – исках да взема Ашлин и да избягам, но не можех да мисля. Живеехме с чудовище. Как не го бях разбрала? Колко пъти се е случвало това? Мислите ми се блъскаха. Брайън влезе, погледна ме и видя, че съм разстроена.
„Какво не е наред?“ — попита той притеснено.
Измислих си претекст, че трябва да отида до гаража, и се свързах с полицията. Страхувах се от Брайън, затова се уговорих да се срещна със служителите на паркинг пред близък хотел. Когато дойдоха, им показах видеото – не можеха да повярват на видяното.
„За 20 години работа това е най-кошмарното, което съм виждал“, каза единият полицай през сълзи.
Върнахме се вкъщи, където Брайън беше незабавно арестуван. Опита се да ми каже нещо, докато го извеждаха.
„Не я гледай. Не ѝ казвай нищо“, извика полицаят.
Всичко след това е като в мъгла. Ашлин трябваше да бъде прегледана в болницата. Служителите, които изгледаха цялото видео до край, ми разказаха, че Брайън се вижда как манипулира камерите. Явно е вярвал, че ги е изключил и затова е решил да извърши нападението без да подозира, че се записва.
„Законът на Ашлин“
В началото на 2024 г. Брайън се призна за виновен по две обвинения в изнасилване и три за принудително сексуално насилие. Прокурорът ми обясни, че според закона Ашлин е пълнолетна, въпреки увреждането си, и няма задължителна минимална присъда. Брайън получи от пет години до доживотен затвор за изнасилванията и между една и 15 години за всяко от престъпленията с блудство.
Обърнах се към местен адвокат, който ми помогна да подготвим законопроект за въвеждане на задължителни присъди при посегателства над хора с увреждания и други особено уязвими групи.
През март тази година губернаторът на Юта подписа „Закона на Ашлин“ в памет на дъщеря ми. Новият закон предвижда минимална присъда от десет години затвор до доживотен за насилници, които малтретират деца или възрастни с увреждания.
За съжаление, тъкмо тогава Ашлин почина в съня си. Усетих, че не съм успяла да я предпазя от злото. Остава ми надеждата, че вече е намерила покой…
Тази история показва колко далеч може да стигне една майка в борбата за справедливост и промяна. Законът на Ашлин вече защитава уязвимите хора в Юта.
0 Comments