Ако адът и раят съществуват, тогава ще изгорим. Заради всички грешки и човешки смъртни случаи. Има такава странна лекарска шега:„Колкото по-опитен е лекарят, толкова по-голямо е гробището зад него“. Въпреки че за един смъртоносен изход се опитваме да бъдем компенсирани от десетки спасени животи.
Това е пасаж от дълбоко емоционален текст, обикалящ социалните мрежи от седмица, подписан от анонимен анестезиолог. Много участници в социалните мрежи го възприемат като писан от български лекар. В интернет такива текстове бродят като „Летящия холандец“ и вълнуват човешките души. Списание „Осем“ се допита до много източници и намери „извора“. Бележките са на д-р Владимир Лашев – анестезиолог, който е напуснал този свят преди почти 10 години. Неговата дъщеря случайно се натъкнала на дневника му, докато се ровела из документите му и решила да сподели с читателите, пише сайтът „За жената“.
Но кой се интересува от чувствата на лекаря? Той е също така човек, който изпитва обичайни чувства: надежда, страх, отвращение…
Анестезиологията и реанимацията не случайно са споменати заедно. Тези науки са едно цяло – граничното състояние на човека между живота и смъртта. И ако работата на анестезиолога прекъсва съзнанието и всички видове човешка чувствителност, реаниматорът връща пациента от
„другия свят.“
Същността и в двата случая е проста – борба срещу смъртта. Някои смятат, че смъртта е стара жена с коса? Не вярвайте. Тя може да е млада и красива. Тя може да успокои, да отпусне и след това да измами. За тези 20 години работа в отдела за интензивно лечение, аз самият съм безкрайно уморен.
Уморен съм от стрес, стенещи болни и оплакващи се роднини. Уморен от собствената си душа, която се трови всеки път, когато се случи смъртоносно събитие. С всяка нова смърт старият въпрос пулсира в главата ми: направих ли всичко правилно, той беше жив и умря близо до мен, защо не помогнах?
Вътрешният глас може да те подлуди. Не е чудно, че всеки лекар има спасение: някой обича риболов, някой рисува, някой кара ски… Спасяваме хората, а нашите хобита ни спасяват нас.
Можете да чуете, че анестезиологът не е лекар. Когато операцията приключи, винаги питат кой е оперирал. Никой няма да попита кой направи анестезията. Малко хора знаят, че един анестезиолог прави анестезия на около 5000 пациента годишно. И всеки път, когато изключите съзнанието на някого, изключвате способността му да диша, което означава, че сте отговорни, ако нещо се обърка.
Често можете да чуете как говорят за „малка анестезия.“ Но тази фраза има за цел само да успокои пациента. В края на краищата, дори и след малко наркоза са възможни големи усложнения. Пациентът може да получи алергичен шок или спиране на дишането.
Казват, че средната продължителност на живота на един анестезиолог-реаниматор не надвишава 46 години. И не е чудно – стресът е твърде голям. В нашата клиника двама лекари наскоро починаха на 46 и 48 години. Здрави, силни мъже. Причината – просто не им издържаха сърцата.
И как да издържат? Как да оцелееш, когато 20-годишен мъж, ранен в главната артерия, кърви до смърт и иска да бъде спасен, а след това умира пред очите ти. Как да оцелееш, когато мъжът с инфаркт разговаря с теб и внезапно млъква, очите му се замайват, следват няколко крампи и накрая смърт…
В такива моменти вие се чувствате гневни към себе си, защото не помогнахте. Чувствате обида към пациента, че той не оправда надеждите на лекаря. Чувствате безсилие и разбирате колко сте безпомощни в лицето на смъртта. Можете да плачете, можете да пиете водка, можете да направите всичко. Но нищо няма да помогне. Ти си просто лекар, не Бог.
Лекарите нямат вяра в нищо. Когато видите живота от най-неблагоприятната страна, е трудно да повярвате в паралелни светове, в небето или в ада. Но лекарите вярват в съдбата. Как иначе да обяснят случаите, когато човек трябва да умре според всички закони на медицината, а той оцелява и обратно. Спомням си един случай: Кон удари дете с копита и му проба черепа. Изглежда, че нямаше шансове, но то оцеля. Един младеж бе докаран три пъти (!) с рана в сърцето и всеки път той се измъква. А някой има пъпка, развие сепсис и умре…
И такива пациенти идват един след друг. Можете да почивате само след края на смяната. Отпускате тялото, но главата ще продължи да смила миналото. Вие просто сядате в любимия си фотьойл, гледате телевизия, но не чувате нищо – има виене на роднини в главата ви, плач на деца, шум от апаратите в операционната. Без чашка алкохол човек не може да заспи…
Смъртта не е толкова ужасна, колкото продължителното заболяване, когато няма шанс за възстановяване. Виждал съм стотици такива пациенти. Често срещана ситуация е, когато човек нарани гръбначния си стълб и пхродължава да работи само мозъкът. Обикновено тези хора живеят не повече от месец или два. Някой претърпява инцидент в басейна, някой скача в реката, някой пада от дърво. Такива пациенти през лятото и есента са по дузина на ден – сезонен феномен, може да се каже.
Източник: spisanie8
0 Comments