Искам да ви разкажа това, на което станах свидетел онзи ден. По перона вървеше възрастна жена и с мъка дърпаше с едната ръка количка с голям сак. Някакви стъкла подрънкваха в него. В другата държеше кашонче. Изпреварих я и се качих във влака за Видин, с който обикновено отивам при баба и дядо в Своге. Настаних се на седалката срещу вратата, защото след половин час щях да сляза. Като видях как непознатата бабка се мъчи да вдигне багажа си, станах да й помогна. Настаних нея, наместих количката, поех и кашончето: “Много внимавай, моето момиче, да не изскочи котенцето!” Жената въздъхна с облекчение и се отпусна до мен.
Побърза да отвори кутията и от там се показа мустаката муцунка. Покрай пухкавото мъниче се заприказвахме за неща хем банални, хем много лични – такива, каквито се чуват само на път. Понякога пред чужди хора е по-лесно да споделиш на глас мисли, които не ти дават да спиш спокойно и които нямаш куража да изречеш пред своите.
Оказа се, че бабата беше напълнила сака с празни буркани. Затова така подрънкваше количката. На учудения ми поглед – за къде ги е помъкнала, отвърна: “Ех, дете, как да не ги влача, зимнината мен чака. Дано не ги изпочупя, че няма от кого да взема назаем, на всеки му трябват.
Аз все раздавах, раздавах, и то пълни, вече почти не ми останаха. Години наред ги пращах на децата, тази пролет помолих да ми върнат поне част, ама… Чаках, чаках синът да ги докара с колата, тъй и не дочаках.“ Дожаля ми, като я слушах как преди седмица напълнила два кашона с домати, чушки и друго, каквото имала в градината, добър съсед я закарал от нейното село до Видин, хванала влака и цъфнала с товара си на гарата в София. Не пропуснала да предупреди и сина, и дъщерята. Обаче за нея посрещачи нямало. А както се била натоварила, не можела да мръдне без чужда помощ. Пак попаднала на добри деца – две момчета я свалили от влака, грабнали й кашоните и я оставили чак в чакалнята, на пейка срещу будката за вестници – откъдето и да дойдат нейните хора, лесно да я видят. Само дето те не идвали.
Поседяла, но вместо да си отдъхне и да й стане по-леко, от притеснение чак й прилошало. Опитала да им се обади пак по GSM-ите, но синът бил извън обхват, на дъщерята пък телефонът бил изключен – заради важно съвещание, както станало ясно. Внучката не вдигала, а когато най-сетне отговорила, с досада заявила, че гаджето й има имен ден и не може да се занимава нито с нея, нито с багажите й.
Тя самата се чудеше как не рухнала там, в чакалнята. Вестникарката се уплашила от вида й и донесла вода. После грабнала телефона и отново набрала сина. Имала късмет и като успяла да се свърже, почти му наредила да дойде веднага, иначе ще откарат майка му с “Бърза помощ”. Явно той се впрегнал, защото дотърчал след петнадесетина минути и взел майка си с колата. Закарал я при кака си, качил нейния кашон, а своя оставил в колата. След няколко дена, като отишла на гости, моята спътница го видяла – захвърлен на балкона. Дори не бил отворен. Представила си как са се скапали зеленчуците и плодовете вътре – най-доброто, избрано от нейната градина. Станало й болно, но замълчала пред снахата. Щерката и тя развалила половината продукти – нямала време да се занимава с такива неща! Отгоре на всичко я навикала: “Що влачиш, майко?! Ей го магазина отсреща, всичко ми е на една ръка разстояние!” Слушала дъщеря си и също като на снахата не казала нито дума. Събрала празните буркани, зарекла се, че тази есен ще прави зимнина само за себе си, и се приготвила да си ходи. По всичко личало, че в живота на децата й няма място за нея.
Бабата въздъхна и набързо преглътна сълзите си. Като се поопомни, пак си подхвана нейната: “Преди не беше така, но откакто овдовях, моите сякаш се уплашиха да не увисна на техните ръце в София и се отдръпнаха от мен. С мъжа ми се бъхтахме цял живот да ги изучим, а сега какво? Вече съм излишна! Хем продължавам да им давам, без нищичко да искам. Освен от време на време да ме посрещнат и да вземат тежкия багаж…“ Разказа ми и за своята съседка, която също не можела да влачи торби и да пътува до София, дъщеря й пък нямало как да ходи ден през ден до Видин, затова се срещали на гарата в Мездра. Разменяли си багажите и пълните сакове заминавали за София, празните – за Видин. Непознатата каза точно думите, които често изрича и моята бабка: стига да искат, хората могат да се разберат, но без желание нищо не става.
Жената извади животинчето и го притисна до бузата си, сякаш с този жест искаше да запълни празнотата в душата си. Явно много я болеше от отношението на най-близките й. Толкова, че да признае: „Дори зетят е по-внимателен с мен. Дъщерята все за нещо се кара. А внучката гледа от нея и ми се подиграва – едно не съм разбрала, друго било сложно за мен, трето не съм направила както трябва, а как съм се оправяла с GSM-а било истинска загадка… Аз все пак съм била учителка. Усещам, че се срамува от мене, дори не предложи да ме запознае с приятеля си.“ Преди да сляза на Своге, погалих котето, пожелах на оскърбената жена добър път и по-спокоен живот. Тя се усмихна и като че ли повече на себе си каза: „Внучката беше любезна само докато ме уговаряше да взема на село котето, което й подарили. И за него няма време… Пенсията ми е малка, ама ще се оправим с тази писанка!”
0 Comments