Защо някои деца израстват с уважение към родителите си, а други не? Изобщо не става въпрос за възпитание.

В един момент всеки си задава онзи труден въпрос: защо към мен липсва уважение? Това е нещо, което тревожи жени, които живеят според желанията на съпруга си, служители, чиито усилия остават незабелязани, както и родители, деца, братя и сестри…

Обяснението сякаш е пред очите ни: времената са други и хората се променят. Всички са забързани, стават по-груби и затворени. Обръщането на внимание, добрите думи, грижата — като че ли са останали някъде назад, в стари книги или във филми от миналото.

Неотдавна при мен дойде моята възрастна съседка, силно разстроена. Попита ме:

— Как мислиш, защо моите пораснали деца не ме уважават?

Тя започна да разказва за живота си:

— Никога не съм искала лошо за тях. Посветих всичко на децата си. Пишехме заедно домашни, угаждах им с лакомства, водех ги на море, работех без почивка на две места. Всичко правех — заради тях. А какво получих?

Синът се отдалечи. Когато го поканя — не идва. Звънна ли му — винаги е зает. А през това време чувам телевизора от другата страна на слушалката. Аз не искам много: само пет минути да поговорим, да види как е майка му, и после спокойно да си гледа новините…

Ако попитам нещо, отговаря ми: „Мамо, не се меси, ще се оправя, това не е твоя работа.“

Дори не съм си представяла, че моето дете, толкова ценно за мен, ще ми говори като на чужда.

— А дъщерята? — сама си каза. — Идва на гости, вярно е. Но, знаеш ли, по-добре да не идва толкова често.

Щом прекрачи прага — веднага започва да търси прах, да ми прави забележки, да ме поучава как трябва да живея, упреква ме в разсеяност. Един път бях забравила, че ме е записала при платен лекар — така ми се скара, все едно съм малко дете.

Да, грижи се за мен. Да, следи здравето ми. Но уважение липсва напълно.

А аз бях добра дъщеря. Много обичах майка си. На всяка нейна молба се стремях да откликна. Когато беше в болница, ѝ носех храна след работа. Един път, когато целият транспорт спря заради виелица, вървях пеша три часа през снега, само и само да ѝ занеса топла храна.

Когато майка ми изгуби слуха и почти не виждаше, аз станах нейните очи и уши. Аз бях целият ѝ свят.

Бях добра дъщеря. Но явно в отношенията с моите деца съм пропуснала нещо…

Но как стана така, че при такъв пример децата пораснаха без да умеят да ценят и без да усещат граници?

Известният американски психоаналитик Джеймс Холис казва нещо важно: основата на всички близки отношения не е само любовта, а и отношението ни към самите себе си. Именно това определя как другите ще се държат с нас.

Ако погледнем внимателно тази история, става ясно: жената е свикнала да се подчинява, да се жертва, да угажда — първо на майка си, после на децата си. Тя е показвала, че може да понесе всичко. И децата са го разбрали. Приели са, че мама ще преглътне всяка грубост, ще търпи всяка обида, ще прости и няма да се отдръпне.

Тук изводът е ключов: хората се отнасят към нас не според това какво правим за тях, а според това какво позволяваме да ни правят.

В повечето случаи липсата на уважение от близките е пряк резултат от това, че човек не цени достатъчно себе си. Не пази своите граници. Преглъща, мълчи, търпи — и така дава знак: може и така.

Тази тема не е лека. Но вероятно именно тя е особено важна за онези, които искат не просто връзка с любимите си хора, а истински уважителни, честни и равноправни отношения.

Има върху какво да се помисли…

Понякога границите, които поставяме, са най-ясният урок за уважение към самите нас и към хората около нас.