Вечерта започна като всяка друга. Светлината на лампите в магазина беше студена, подът лъскав, а въздухът миришеше на прах и евтин препарат. Чуваше се равномерното писукане на скенера и тихото мърморене на хора, които бързаха да се приберат.

Глава първа

Вечерта започна като всяка друга. Флуоресцентните лампи в магазина блещукаха безмилостно, подът беше излъскан до студен блясък, а във въздуха се носеше онзи познат мирис на препарат и умора. Скенерът на касата издаваше монотонен звук, а клиентите се нижеха един след друг – забързани, без погледи, без думи.

Бях зад касата и отброявах минутите до края на смяната. В главата ми се въртяха едни и същи числа, които никога не се подреждаха както трябва. Ипотеката, взета преди две години, тежеше все повече. Лихвите растяха, а банката не се интересуваше дали имаш сили да продължиш, или вече си на ръба.

Тогава я видях.

Момиче – слабо, почти незабележимо, сякаш светлината преминаваше през нея. Косата ѝ беше небрежно вързана, дрехите – твърде големи за тялото ѝ. Не тичаше, не се смееше, не шумеше. Движеше се внимателно, като човек, който се страхува да заеме място.

Спира се пред щанда с бонбоните. Взе един пакет, огледа се, ръцете ѝ леко трепереха. В погледа ѝ нямаше наглост, а нещо много по-страшно – отчаяние.

Видях момента, в който пъхна пакета в джоба си. Видях и как преглътна трудно, сякаш вината ѝ заседна в гърлото. После се насочи към изхода – с онази престорена небрежност, която винаги издава страх.

Излязох иззад касата.

Не виках. Не търсих охрана. Просто я настигнах и тихо казах:

– Чакай.

Тя се обърна рязко. Очите ѝ се разшириха, лицето ѝ побеля, устните ѝ затрепериха.

– Не… моля те… – прошепна още преди да проговоря.

Извади бонбоните и ги подаде с две ръце, сякаш държеше нещо опасно. После се разплака. Не детски, не шумно – а онзи плач, който идва, когато човек вече няма сили да се държи.

– Те са любимите на майка ми – каза през сълзи. – Тя умира. Исках… само нещо сладко за нея.

В гърдите ми се надигна тежест. Можех да кажа, че има правила. Че кражбата е кражба. Че и аз едва се справям.

Но вместо това попитах:

– Колко струват?

Тя ме погледна объркано. Върнах се на касата, платих бонбоните и ги сложих в торбичка. После извадих парите, които бях заделил за вноската по кредита – двеста лева – и ѝ ги подадох.

Ръката ми трепереше.

– Вземи ги. За лекарства, за храна… за каквото трябва. Само… недей повече така.

Тя не посмя да ги вземе веднага.

– Ще ги върна – прошепна. – Обещавам.

– Върни ги на майка си – казах. – Тя има нужда от тях сега.

Тогава зад гърба ми се чу шум от изтеглен стол и тежки стъпки.

Калин.

Мениджърът влезе, както винаги – рязко, с готово подозрение в очите. Огледа момичето, торбичката, парите.

– Какво става тук? – изсъска. – Магазин за милосърдие ли си отворил?

Опитах да запазя спокойствие.

– Платих бонбоните. Това са мои пари.

– Твои? – изсмя се той сухо. – Ти представляваш магазина. Ако всеки плаща за крадци, утре ще сме фалирали.

Момичето се сви още повече.

– Остави я да си тръгне – казах. – Няма да се повтори.

Калин се приближи съвсем близо.

– Нещо друго няма да се повтори – каза тихо. – Работата ти тук. Уволнен си. Веднага.

Повика охраната. Свалих табелката си и я оставих на плота.

– Не исках… – прошепна момичето.

– Върви – казах. – При майка си.

Гледах как вратата се затваря и усещах как животът ми се рони на безшумни парчета.

Глава втора

Излязох от магазина без посока. Въздухът навън беше тежък, лепкав. В главата ми ехтяха само числа – кредит, сметки, храна.

Когато се прибрах, седнах на ръба на леглото. Малко жилище, купено с много страх и заем. Телефонът светна – напомняне от банката. Безлично. Безмилостно.

Опитах да се свържа с Калин. Без отговор.

На следващия ден се върнах. Не да се моля, а да говоря. Калин дори не ме пусна зад щанда.

– Решението е окончателно – каза студено. – И не ми губи времето.

– Имам договор – отвърнах.

– Имам камери – усмихна се той. – И свидетели.

Излязох. Думите му се лепяха по мен.

Следващите дни обикалях за работа. Навсякъде едно и също: „Ще ви се обадим“. Никой не се обади.

На седмия ден вечерта минах покрай магазина. Просто от навик.

И замръзнах.

Витрината беше облепена с плакати. С моя снимка. Под нея – голям надпис:
„ЧОВЕЧНОСТ“

Имаше кутия за дарения. Хора се спираха, четяха, снимаха.

Вратата се отвори и излезе жена – около петдесетте, с уморени, но живи очи.

– Ти ли си Никола? – попита.

Кимнах.

– Аз съм майката на момичето.

Гласът ѝ трепереше, но не от слабост.

– Лекарите казаха, че няма да издържа седмица – продължи тя. – А тя ми донесе бонбони. И… надежда. Благодарение на теб хората помогнаха. Събраха се пари. Лекувам се. Оставам.

Подаде ми малък пакет.

Вътре бяха същите бонбони.

– Понякога – каза тя – едно добро действие не спасява ден. Спасява живот.

Останах без думи.

И тогава разбрах – може да загубиш работа, сигурност, пари…
но ако запазиш човечността си, животът винаги намира начин да ти я върне.