Съпругът ми ме попита: „Къде са цветята, които ти изпратих?“

Съпругът ми ме попита: „Къде са цветята, които ти изпратих?“

Гласът му идваше леко заглушен през телефона, но аз разпознах онзи специфичен оттенък на раздразнение, който Илиян умееше да маскира зад деловата си усмивка. Той беше бизнесмен до мозъка на костите си. При него всичко беше сделка, всичко беше инвестиция, дори жестовете.

„Какви цветя, Илияне?“, попитах, а в стомаха ми се надигна студено, неприятно усещане. Стоях в огромната ни всекидневна с гледка към града, в апартамента, който беше нашата крепост и нашата златна клетка едновременно. Купен с ипотека, която тежеше повече от всички мебели, взети на кредит „за стил“.

„Поръчах ти букет. Рози. Трябваше да са пристигнали преди час.“

„Няма нищо. Никой не е звънял.“

Той въздъхна, онзи негов въздишък на човек, който няма време за „битовизми“. „Проклета доставка. Добре, ще проверя. Чао.“ И затвори, преди да успея да кажа още нещо.

Не бях получила нищо. Беше първият път. Обясних си го с грешка на куриерската фирма. Илиян работеше до прегаряне, фирмата му беше в средата на сложна сделка или съдебно дело — никога не ми обясняваше. Казваше, че ме „пази“. Аз пък си мислех, че просто не му се занимава да обяснява на „жената вкъщи“. Цветята бяха неговият начин да каже: „Виновен съм, че ме няма“, или: „Мисля за теб, докато подписвам договори“.

Няколко дни по-късно се повтори.

„Лилия, получи ли пратката?“

„Не. Илияне, какво става? Сигурен ли си, че даваш правилния адрес?“

„Разбира се, че съм сигурен!“, този път раздразнението вече не беше скрито. „Несериозно. Ще им вдигна скандал.“

Но аз вече не можех да го нарека случайност. Два пъти. Един и същи адрес. Нещо не беше наред. В главата ми започнаха да се редят сценарии, един от друг по-отровни. Изневяра. Първата мисъл винаги идва най-лесно, когато тишината вкъщи е по-шумна от всяка караница.

И все пак — нещо не се връзваше. Ако пращаш цветя на друга, защо ще пита мен къде са?

Леден страх се плъзна по гърба ми. Нашият брак, който отвън изглеждаше идеален — богатият съпруг, красивата съпруга, луксозният апартамент — отвътре беше пропукан отдавна. Пукнатините бяха пълни с мълчание, с късни вечери, в които той работеше до нощта, с уикенди, изядени от „неотложни“ срещи.

Реших, че ще поема нещата в свои ръце. Вече не ставаше дума за цветя. Ставаше дума за истината.

На следващия ден влязох в сайта на същата луксозна цветарница, която Илиян използваше. Поръчах най-пищния букет, платих с моята карта и зададох точен час за доставка.

И зачаках.

Когато часът наближи, застанах до вратата. Сърцето ми биеше така, че се страхувах да не го чуят в коридора. Залепих око за шпионката. Коридорът беше тих, осветен от студени лунички. Чух асансьора.

Миг по-късно се появи куриер — млад мъж с униформа, държеше огромна кутия с цветя. Пристъпи към нашата врата и вдигна ръка, за да позвъни.

И тогава се случи.

Вратата на съседите точно срещу нас се отвори.

Там живееше жена, която бях виждала само няколко пъти в асансьора. Казваше се Яна. Беше ослепително красива по онзи дързък, почти агресивен начин. Винаги перфектен грим, дрехи, които крещяха „скъпо“, походка на човек, който не пита — просто взима.

Яна излезе и не изглеждаше изненадана. Напротив, сякаш очакваше куриера.

„Здравейте“, каза тя с кадифен глас, който проби през дебелата ни врата. „Това е за тук.“

Куриерът се поколеба. „Но адресът е за апартамент 7…“

„Да, да, знам“, прекъсна го тя с нетърпелива усмивка. „Те са ми близки, помолиха ме да го взема. Вечно ги няма. Ето, ще се подпиша.“

Тя взе таблета, драсна нещо и протегна ръце към букета. Куриерът — объркан и очевидно заслепен от усмивката ѝ — ѝ го подаде.

Яна пое цветята, вдъхна аромата им дълбоко, сякаш това беше нейно право, и се обърна.

Преди да затвори, погледна право към моята шпионка. Не знам дали ме видя или просто „позна“ присъствието ми, но се усмихна. Усмивка на триумф.

Вратата ѝ се затвори.

Аз останах от другата страна — в собствения си коридор — неспособна да дишам. Ръцете ми трепереха.

Тя беше взела цветята, които аз поръчах. Това не беше грешка. Това не беше съвпадение.

Това беше съобщение.

Глава 2: Студената вечеря

Не помня колко дълго стоях зад вратата. Минути? Половин час? Единственото, което чувах, беше кръвта в ушите ми. Това не беше просто кражба. Беше нахлуване в живота ми.

Влязох в кухнята, налях си вода и се опитах да мисля като човек, а не като жена, която усеща как подът под нея се разпада. Да отида и да вдигна скандал? Да се превърна в „лудата съпруга“ от клишетата? Не. Трябваше да бъда по-умна.

Вечерта Илиян се прибра късно. Хвърли сакото си на стола — навик, който мразех — и разхлаби вратовръзката си.

„Тежък ден“, измърмори, целувайки ме по бузата. Целувката беше студена, миришеше на скъп алкохол и стрес.

„Обади ли се на цветарницата?“, попитах спокойно, прекалено спокойно.

„Да“, каза разсеяно. „Казаха, че са доставени. Подписано е. Явно някой ги е взел…“

„Нямаме рецепция, Илияне. Това е апартамент.“

Той махна с ръка. „Все тая. Ще поръчам други.“

„Няма нужда“, казах. „Вече знам къде са.“

Той спря. Погледът му стана предпазлив. „Какво искаш да кажеш?“

Приготвих вечеря. Нарязвах зеленчуците с ненормална прецизност, само и само ръцете ми да правят нещо. Седнахме на масата. Тишината между нас беше като трета чиния.

„Яна. Съседката отсреща“, казах без да вдигам поглед. „Тя ги взима.“

Видях как вилицата му застина във въздуха.

„Какво? Защо ще взима нашите цветя? Грешка…“

„Тя взе и тези, които аз поръчах днес. Гледах я през шпионката. Излъга куриера. Подписа вместо мен.“

Той остави вилицата и избърса устата си със салфетка. Сякаш водеше преговори. Сякаш това беше бизнес проблем, който може да се реши с правилните думи.

„Странно. Ще говоря с нея утре.“

„Не. Аз искам ти да ми кажеш“, настоях и най-накрая го погледнах. „Защо съседката ни си мисли, че цветята, които изпращаш на мен, са всъщност за нея?“

Той не издържа на погледа ми. Стана.

„Лилия, нямам време за глупости. Имам заем към банката, съдебно дело… главата ми ще се пръсне. Последният ми проблем са някакви цветя и лудата ти съседка!“

Крещеше. Рядко го правеше. Това беше знак, че съм уцелила нерв.

„Тя не е моята луда съседка!“, извиках. „Тя е твоя! Тя е твоята изневяра, нали? Живее точно срещу нас! Колко удобно!“

Лицето му пребледня, после се зачерви. „Не знам за какво говориш. Прекалено много гледаш сапунени опери.“

„Тогава защо спря да пращаш цветя?“, попитах тихо. „Тя ми каза… не, Стела ми каза.“

Името изскочи от устата ми без да мисля. Но ефектът беше като шамар.

„Коя е Стела?“, гласът му пресекна.

„Няма значение“, казах и се изправих. „Има значение, че имаш скрит живот. И той е на осем метра от леглото ни.“

Той грабна сакото си и излезе. Вратата се тръшна.

Останах сама в огромната кухня. Вечерята изстиваше. Истината също. Студена, горчива, отровна. И той не беше отрекъл истински.

Глава 3: Кафе с Весела

На следващия ден се чувствах изцедена. Илиян не се беше прибрал, не ми беше звънял. Тишината му беше по-страшна от скандала.

Обадих се на Весела — най-добрата ми приятелка от гимназията. Адвокат, но от онези, които защитават каузи, не его. Рязка, земна, без търпение към глупости.

Разказах ѝ всичко. Тя слушаше, без да ме прекъсва, а когато свърших, отпи от кафето и каза:

„Добре. Първо — трябва информация. И за брака, и за парите. Второ — тази Яна не краде цветя. Тя демонстрира власт. Тя ти казва: ‘Мога да ти взема всичко’.“

„Чувствам се в капан“, прошепнах.

„Капаните се отварят с ключове“, каза Весела. „Твоят ключ е да разбереш кой плаща и кой дърпа конците. Ако Илиян е затънал, банката няма да пита дали си щастлива. Ще почука на вратата.“

Стиснах чашата така, че пръстите ми побеляха.

„Свържи се с брат ти“, добави тя. „И бъди внимателна. Тези корпоративни войни не са като семейните. Там хората не плачат — подписват.“

Глава 4: Сянка в коридора

Върнах се у дома. Апартаментът беше празен. Това беше шансът ми.

Знаех къде Илиян крие резервния ключ за кабинета — в куха книга за голф. Иронично, защото той дори не играеше голф.

Компютърът му беше без парола. Типична арогантност. Започнах да ровя.

И това, което намерих, ме удари като студен въздух. Компанията беше на ръба. Не един заем — три. Ипотеката беше най-малкият проблем. Имаше рискови инвестиции, провалени. Имаше дело с Кирил за кражба на интелектуална собственост, а доказателствата не изглеждаха „спорни“. Изглеждаха железни.

Илиян беше на ръба на фалит.

После видях папка „Разни“.

Вътре — договор за наем. За апартамента отсреща. Наемател: Яна Ангелова. Наемодател: фирма, свързана с Илиян. Той плащаше наема ѝ.

И банкови преводи. Хиляди всеки месец. „Джобни“.

Сърцето ми спря. Това беше доказателство. Черно на бяло.

Тогава чух шум в коридора и инстинктивно отидох към шпионката.

Вратата на Яна се отвори. Тя излезе, но не беше „онази“ Яна. Беше без грим, бледа, в семпли дрехи. Изглеждаше… болна.

Импулсът ме повлече. Излязох.

„Яна!“

Тя се обърна. В очите ѝ нямаше триумф. Имаше умора. И страх.

„Какво искаш?“

„Цветята. Защо ги вземате?“

Тя ме гледа дълго и каза: „Защото мислех, че са за мен. Той винаги ми пращаше.“

„Той ги пращаше на мен“, опитах да се хвана за последното, което ме правеше „съпруга“.

Тя се засмя сухо. „На теб? Ти си му декор. Като скъпа ваза.“

Думите ѝ пронизаха нещо в мен.

„А ти какво си?“, отвърнах. „Платената компания?“

Тя пристъпи към мен. Миришеше на лекарства.

„Аз съм неговият скрит живот“, прошепна. „И той спря. Спря да идва. Спря да плаща. Спря да праща цветя. Мислех, че онзи букет е знак… че не ме е забравил.“

Асансьорът дойде.

„Той е страхливец, Лилия“, каза тя, влизайки. „Ще унищожи и теб, както унищожава всичко. Пази се.“

Вратите се затвориха. Останах в коридора с миризмата на лекарства и с усещането, че истината е по-гадна, отколкото бях готова да понеса.

Глава 5: Братска грижа

Обадих се на брат ми Димо. Гласът му беше котва.

Разказах му малко — колкото да не го удавя. Попитах за приятеля му Асен, стажант в голяма кантора.

„В ‘Кронус Легал’?“, каза Димо. „Това е кантората на Кирил.“

Стиснах телефона.

„Димо, трябва ми услуга. Дискретно. Нека Асен просто да се ослуша за делото. Притеснявам се за ипотеката.“

„Добре“, каза той след пауза. „Ще говоря с него.“

По-късно получих съобщение: делото било „утре“, Кирил бил спокоен, хвалел се, че има „вътрешен човек“.

Вътрешен човек.

И тогава мисълта ме удари: ами ако „вътрешният човек“ не беше служител? Ами ако беше Яна?

Но защо тогава изглеждаше болна? Защо миришеше на лекарства?

Глава 6: Откритият лаптоп

Илиян се прибра късно, мъртво пиян.

„Мартин… ще оправи нещата“, измърмори и се срина на дивана.

Отидох в кабинета. Лаптопът беше отворен. Имаше имейл — чернова.

До: yana_angel@…
Тема: Последно.

В него пишеше, че парите са преведени, че това е всичко, и че лечението ѝ „трябвало да намери друг начин“. Пишеше още, че Кирил знае и че „утре всичко свършва“.

Лечение.

Яна не беше шпионин. Яна беше болна.

Рових по-надълбоко и попаднах на имейл от Мартин, адвоката на Илиян:

„Илияне, Кирил има нов свидетел. Някой, който ще потвърди, че си откраднал софтуерния код. Имаме само един изход.“

Нов свидетел.

Тогава отворих документите по делото и видях име, което ме заля като лед:

Стела Ангелова. Главен програмист.

Стела. Името, което бях измислила. А то съществуваше.

Стела беше сестрата на Яна.

Глава 7: Разплитането

Всичко се нареди с ужасяваща яснота.

Илиян не беше просто изневерявал. Той беше използвал Яна, за да стигне до Стела. Опитвал се е да купи, да изкопчи, да саботира.

А когато Яна се разболя, той продължи да плаща… докато можеше. Или докато му беше изгодно.

И сега Кирил знаеше и щеше да ги смаже. А аз — аз бях омъжена за тази бомба със закъснител. Ипотеката, заемите, подписите ми — всичко беше вързано за него.

Илиян се събуди на дивана, уплашен като човек, който усеща, че собствените му лъжи го настигат.

„Ти я използва“, казах. „Болна жена.“

„Аз се борех за нас!“, изкрещя той.

„Това не е моят живот“, отвърнах. „Аз бях декор.“

Тогава поисках да дойде Мартин. Исках да чуя „плана“. Не като съпруга. А като човек, който трябва да се спаси.

Глава 8: Планът на Мартин

Мартин пристигна в два през нощта, бодър като хищник. Носеше куфарче. Отвори го — вътре имаше пачки.

Планът му беше прост: да изчезнем. Полет в шест сутринта, еднопосочни билети, държава без екстрадиция.

И после го каза — без капка срам — че той се е разбрал с Кирил. Че Кирил печели компанията, а Мартин „разчиства проблема“.

Мартин беше вътрешният човек.

Когато си тръгна и вратата се затвори, аз погледнах Илиян, който плачеше на пода. Не от разкаяние. От ярост, че го предадоха първи.

Тогава телефонът ми вибрира. Димо. Паника.

Асен бил открил имейли и преводи — доказателства за заговор между Мартин и Кирил. И сега го заплашвали.

„Нека Асен изпрати всичко веднага“, казах. „И да дойде при мен.“

Затворих. Взех куфарчето. Погледнах Илиян, който прошепна: „Отиваме ли на летището?“

„Не“, казах. „Отиваме на война.“

Глава 9: Съседката

Почуках на вратата на Яна.

Тя отвори едва, бледа, на ръба на силите си.

Казах ѝ истината: Илиян е разорен, Мартин го е продал, Кирил ще го унищожи.

Тя ме гледаше без изражение. „Това какво общо има с мен? Той ме остави да умра.“

„Общо има“, казах. „Защото те използват. И теб. И сестра ти.“

Отворих куфарчето и ѝ показах парите.

„Те са за лечението ти. Всичките. Но само ако направиш едно нещо: обади се на Стела. Кажи ѝ да дойде. И донеси всичко, което имаш срещу Илиян и срещу Кирил.“

Яна ме гледа дълго, после кимна. „Добре. Но ако ме лъжеш…“

„Нямам за какво да те лъжа“, казах. „И двете сме в лодката. И тя потъва.“

Глава 10: Съдебната зала

Нощта мина като в мъгла. Димо доведе Асен — пребледнял, с флашка в ръка. Стела пристигна след него — твърда, ядосана, готова да се бори.

Сглобихме пъзела: имейли, преводи, съобщения, заплахи.

Весела пое всичко.

Сутринта влязох в съда не като съпруга на бизнесмен, а като човек, който отказва да бъде жертва.

Яна беше призована като свидетел. Кирил изглеждаше триумфален. Мартин — самодоволен.

Яна тръгна към свидетелската скамейка и спря по средата.

„Ваша чест“, каза тя. „Бях изнудена да лъжесвидетелствам. От господин Кирил. И от господин Мартин.“

Залата избухна.

И тогава Весела влезе с увереността на човек, който държи истината в ръцете си. Представи доказателствата. Имейли. Банкови преводи. Заговорът.

До края на деня делото беше прекратено. А срещу Кирил и Мартин започнаха други дела — истинските.

Глава 11: Разчистване

Навън Илиян се опита да ме прегърне.

„Ти ме спаси“, каза той.

„Аз спасих себе си“, отвърнах. „И апартамента.“

Подадох парите на Стела. „За лечението. Намерете най-доброто.“

Яна ме погледна. „Съжалявам за цветята. Бях… ядосана.“

„Бяха просто цветя“, казах. И за първи път го почувствах истински.

Глава 12: Празният коридор

У дома Илиян седеше на дивана като човек, който не знае какво прави без маската си.

„Какво ще правим сега?“, попита.

„Ти какво ще правиш?“, попитах. „Заемите не изчезнаха.“

„Ще се боря. За нас.“

„Няма ‘нас’. Аз си тръгвам.“

И си тръгнах.

Глава 13: Нова поръчка

Месец по-късно живеех в малък, светъл апартамент в друга част на града. Работех в галерия. Не беше блясък, но беше моят живот.

Една събота с Весела пиехме кафе на балкона.

„Мартин и Кирил са с присъди“, каза тя. „Дълги.“

„Добре“, отвърнах.

„А Яна?“

„Стела каза, че е заминала за лечение. Шансовете са добри.“

Когато Весела си тръгна, на вратата се позвъни.

Отворих — куриер с малък букет от диви цветя.

„За Лилия?“

„Аз съм.“

Подписах се. Взех цветята. Нямаше картичка.

Затворих и погледнах през шпионката. Коридорът беше празен, тих, без чужди стъпки и чужди усмивки. Само врати, които не криеха война.

Сложих цветята във ваза и се усмихнах.

Телефонът ми изписука — съобщение от непознат номер. Само една снимка.

На снимката беше старият ми апартамент. Нашият. Златната клетка. А на масата до прозореца стоеше ваза… и в нея — букетът, който бях поръчала онзи първи ден. Розите. Изсъхнали, но подредени.

Под снимката имаше само три думи:

„Не бяха от него.“

Замръзнах.

Преди да успея да отговоря, дойде второ съобщение, този път текст:

„Първите цветя ги пращах аз. За да видя дали ще се събудиш. Радвам се, че го направи.“

Вдигнах поглед към вазата в стаята си. Дивите цветя изглеждаха живи, свободни, истински.

Не знаех кой стоеше зад номера. Дали беше Весела, която винаги ме буташе към истината. Дали беше Стела, която си откупуваше вина. Дали беше Яна — от някоя клиника, с последна сила да затвори кръга.

А може би беше някой, когото изобщо не подозирах. Някой, който беше наблюдавал цялата война от тъмно и тихо място, както аз гледах през шпионката.

Отидох до вратата и отново погледнах през шпионката.

Коридорът беше празен.

Но този път не се уплаших.

Взех телефона, написах само едно изречение и натиснах „изпрати“:

„Този път ще си ги взема сама.“

И затворих очи, защото за първи път от много време насам усетих не страх, а вълнение. Не за мъж. Не за брак. Не за апартамент.

А за това, че историята ми не свършваше с бягство.

Свършваше с избор.