Петъчната вечер винаги ухаеше на умора и на онова тихо „още малко“, което човек си повтаря, за да не се разпадне напълно.

Глава първа

Петъчната вечер винаги ухаеше на умора и на онова тихо „още малко“, което човек си повтаря, за да не се разпадне напълно. Вратата на работата се затваряше след мен, а там вече ме чакаше Надя. Тя не беше от онези, които се оплакват на висок глас — очите ѝ вършеха тази работа вместо нея.

В ръката ѝ винаги имаше торбичка с детски дрехи, държеше я така, сякаш ако я изпусне, губи не само нея, а и целия си свят. Усмивката ѝ беше напрегната, точно както хората се усмихват, когато не искат никой да забележи колко им е тежко.

„Само този петък, моля те“, повтаряше тя всеки път, макар че същото беше казала и миналия, и по-миналия петък, и всички преди тях.

Аз отговарях с „Разбира се“. Не защото беше лесно, а защото разбирах.

Двете ѝ деца, Мила и Стефан, вече ме възприемаха като нещо между леля и убежище. Мила беше от онези деца, които се правят на силни, за да не натоварват майка си. Стефан беше енергия в действие – повече шум и тревога, отколкото смях.

Щом стигахме у тях, Надя бързаше да се преоблече и изчезваше навън. Изпращах я винаги с едни и същи думи, които тя уж не чуваше, но винаги ѝ действаха.

„Ти си добра майка. Не го забравяй.“

На прага тя замираше, пребледняваше, сякаш някой е докоснал сърцето ѝ, кимаше безмълвно и се изгубваше по стълбите. Аз оставах с двете малки вселени, нуждаещи се от вечеря, внимание и усещане за закрила.

Виктор не разбираше.

Той беше моят човек, така поне си мислех. Работеше много, беше уверен, винаги имаше мнение по всяка тема, дори по онези, които не го засягаха.

„Пак ли ще ходиш при нея“, казваше той, без да пита наистина. Това си беше обвинение, маскирано като грижа.

„Да“, отговарях.

„Тя те ползва“, казваше Виктор. „Ти си добра, а добрите ги използват.“

Може би имаше право за света, но за мен грешеше. Никой не ме използваше, защото аз избирах. Напълно съзнателно. Всяка вечер, всяка седмица.

Понякога се прибирах, след като децата вече спят, а очите ми пареха от недоспиване. Виктор ме чакаше с кръстосани ръце и подготвена реч.

„Не ти е работа да гледаш чужди деца без пари“, настояваше той. „Нито да се жертваш.“

Тогава усещах как нещо в мен се свива.

„Ако аз не ѝ помогна, кой“, питах аз.

„Тя да си намери решение“, отвръщаше Виктор. „Да не мислиш, че някой ще ти благодари.“

Въздишах, защото знаех, че спорим не за Надя, а за мен самата – за това какъв човек имам право да бъда.

Една вечер Мила ме хвана за ръката, след като Надя излезе и стълбите затътнаха под нея.

„Тя пак плака в банята“, прошепна Мила.

Стефан си играеше с количка, но забелязах как пръстите му потрепериха. Децата усещаха повече, отколкото трябваше.

Клекнах до Мила.

„Понякога на възрастните им става прекалено тежко“, казах. „Но тя винаги се връща при вас.“

Мила ме гледаше дълго.

„Ти също се връщаш“, каза.

Това ме удари по-силно от всичко, което Виктор можеше да каже. Защото беше истина. Аз се връщах. И ако някой питаше защо, щях да отговоря с най-обикновена дума.

Защото.

В онзи петък Надя се прибра по-късно от обикновено. Влезе тихо, за да не събуди децата, но очите ѝ светеха особено. В стойката ѝ имаше нещо ново, усещане за умора, смесена с решение.

„Мария“, каза тя тихо. „Може ли да поговорим.“

Седнахме в кухнята под лампата, която хвърляше сенки по стените.

„Ще ме повишат“, каза Надя.

„Наистина ли“, усмихнах се, и за момент се зарадвах искрено.

Тя не отвърна с усмивка.

„Не знам дали да се радвам“, прошепна. „Страх ме е.“

„От какво.“

Надя се приведе напред.

„От това, че нищо не е просто. От това, че някой винаги иска нещо.“

Тогава за първи път усетих, че тази история няма да приключи с повишение и по-голяма заплата. За пръв път осъзнах, че пред нас се открехва врата към нещо по-мрачно.

И Надя го усещаше.

„Ако стане нещо“, каза тя. „Ако не мога да се обадя, ти…“

„Надя, не говори глупости“, прекъснах я, без да звуча убедено.

Тя се усмихна едва-едва, а в тази усмивка имаше молба и страх.

„Обещай ми само едно“, каза. „Че ако ти кажа ‘пази ги’, ще ме послушаш.“

Думите ѝ останаха в кухнята като миризма на дим.

Пази ги.

В тази проста фраза вече се усещаше буря.

Глава втора

В следващите седмици стана точно онова, което хората наричат успех. Надя започна да носи по-изгладени дрехи, прибираше се по-късно, говореше по телефона с напрежение.

Децата я виждаха все по-рядко. А аз прекарвах повече време с тях.

Виктор ставаше все по-раздразнен.

„Не разбираш ли“, повтаряше той. „Тя се изкачва нагоре, а ти оставаш в сянка. Като стълба.“

Понякога исках да му кажа да млъкне. Понякога ми се искаше да му докажа, че греши. Но истината беше, че Надя започваше да се изплъзва – като някой, който бърза да затвори вратата след себе си.

Една вечер, докато Мила рисуваше, а Стефан подреждаше кубчета, телефонът ми иззвъня. Надя.

„Мария“, каза тя набързо. „Утре няма да дойда на работа. Тръгвам.“

„Как така тръгваш.“

„Премествам се. Далеч.“

„Надя, това е…“

„Няма време“, прошепна тя. „Не мога да обясня. Просто… пази ги тази вечер. Утре ще се оправя.“

„А децата“, попитах, в този въпрос беше всичко.

Тя замълча. После каза с глас, който беше ръб на нож.

„Ще ги взема. Тази нощ. След като заспят. Не ги буди.“

„Надя, спри. Кажи ми какво се случва.“

„Не вярвай на никого“, каза тя. „Моля те.“

И затвори.

Не вярвай на никого.

Погледнах Мила и Стефан. Стефан се смееше, защото кубче беше паднало под масата. Мила не се смееше. Гледаше ме.

„Мама пак ли ще плаче“, попита.

В този миг нещо в мен се сви болезнено.

„Не“, казах, опитвайки се да звуча сигурно. „Мама ще се справи.“

Но когато останах сама в кухнята, ръцете ми трепереха. Не от страх за мен. Страхувах се за тях.

Надя дойде след полунощ. Влезе безшумно, махна ми с ръка да не говоря. Очите ѝ бяха подпухнали, но сухи – плачът беше останал за друг път.

Събра дрехи, играчки, учебници. Стефан само се размърда, не се събуди. Мила отвори очи и седна, все едно е чакала този момент.

„Мамо“, прошепна тя.

Надя замръзна, после коленичи и я прегърна.

„Тръгваме, слънце“, каза тихо.

Мила ме погледна през рамото на майка си. В очите ѝ имаше въпрос, който не се изрича.

Ще се върнеш ли.

Аз кимнах, без да зная какво обещавам.

На излизане Надя ме хвана за ръката, стисна силно, сякаш искаше да помни усещането.

„Благодаря“, прошепна. „За всичко.“

„Обади ми се“, казах. „Моля те.“

Тя кимна.

Но не се обади.

На следващия ден работното място беше по-студено. Празният стол на Надя бодеше в очите.

Попитах. Никой не знаеше. Или не искаше да знае. Началникът каза само, че тя е приела нова възможност и е напуснала. Толкова.

А аз не чух дори едно сбогом.

Виктор изглеждаше доволен, все едно е спечелил спор.

„Казах ти“, каза той. „Нито една благодарност. Нито едно ‘сбогом’. Ти си се правила на добра, а тя си тръгна като чужда.“

Това беше най-тежкото. Не че си тръгна. А че остави у мен усещането, че не съм човек, а удобство.

Дните минаваха. Петъците останаха празни. В петък вечер чувах тишината, където преди имаше детски смях.

Чувствах се глупаво.

Една сутрин на масата намерих бележка от Виктор. Кратка.

„Не искам жена, която дава повече, отколкото получава. Уморих се.“

Седнах, прочетох бележката. Не пребледнях, не заплаках. Усетих само как нещо в мен се отлепя – като стара лепенка, останала твърде дълго.

Той си беше тръгнал, защото смяташе, че добротата е слабост.

Аз останах, защото осъзнах, че не искам да живея със страх да не бъда използвана. Предпочитам да имам смелостта да бъда човек.

Точно когато реших, че тази глава е приключила, в пощата ме чакаше дебел плик.

Вътре имаше самолетни билети и писмо.

Само един лист, написан с познатия почерк на Надя. Гърлото ми се сви.

„Ела на гости. Не се сърди. Не можех. Сега мога. Моля те.“

Само подпис.

Надя.

Глава трета

Летището миришеше на кафе и бързане. Гледах хората, разминаващи се като чужди животи, чудех се дали правя правилното. В джоба стисках писмото, като единствената сигурност.

Не исках извинение. Исках обяснение.

Когато самолетът се откъсна от земята, сякаш оставих старата болка някъде долу, малка и безсилна. Но после си спомних думите ѝ.

Не вярвай на никого.

Пази ги.

И болката се върна, по-остра.

При кацането Надя ме чакаше. По-слаба, по-стегната, по-красива по онзи начин, в който животът учи да не се разпадаш на публично място.

Усмивката ѝ се счупи по средата.

„Мария“, прошепна, прегърна ме.

Прегръдката беше кратка, напрегната – не от радост, а от нужда.

„Къде са децата“, попитах веднага.

„Добре са“, отвърна тя. „Ще ги видиш. Но първо…“

Извади от чантата си дебел хартиен плик. Подаде ми го с две ръце.

„Когато пристигнах, тя ми подаде…“

Точно това. Пликът беше студен, сякаш вътре имаше нещо тежко.

„Какво е това“, попитах.

Надя ме погледна право в очите.

„Животът ми“, каза тихо. „И може би твоят, ако не внимаваме.“

Сърцето ми заби силно.

„Надя, какво говориш.“

„Не тук“, прошепна тя. „Не казвай нищо на глас. Само ме следвай.“

Тръгнах след нея, по непознати улици, а най-страшното беше, че Надя вървеше така, сякаш всеки момент очаква някой да я хване за рамото.

Качихме се в кола, която не беше нейната. Шофьорът – мъж на средна възраст с каменно лице – само кимна и потегли.

„Кой е това“, прошепнах.

„Петър“, отвърна тя. „Той е сигурен.“

Сигурен – дума, която тук звучеше като ирония.

Колата спря