Всички сме били деца, а някои все още са. Правили сме и продължаваме да правим
бели – дали умишлено или случайно, няма значение. Били ли сте наказвани? А бити?
Това е историята на едно щастливо момиченце, което има късмет, защото притежава
разумен татко, който цени истинските неща в живота.
Бях на работа. Тъкмо преглеждах едни документи, когато изведнъж телефонът звънна.
Беше малката ми дъщеричка. Защо ли ми звънеше? Рядко го правеше, защото знаеше,
че татко е на работа и не бива да бъде притесняван.
Детето е едва на 8, но е самостоятелно. Прибира се сама от училище и подготвя
уроците си. Но днес ми се обади.
– Татко, стана нещо много лошо! – казваше изплашено детето.
Не ме питайте какво си помислих. Но тя не ми даде да развихря фантазията си и
веднага довърши…
– … счупен е, на парченца… нищо не остана от него…
– Кое?
– Лаптопът… навсякъде е в стъкълца и копчета… не знам как стана… аз…
кучето… играхме… то се затича… абе счупи се.
– Вкъщи ще говорим.
И затворих. Бях бесен. Очаквах, че комбинацията между малко дете и куче, сами
в къща е опасна. Но не чак толкова. Та този лаптоп струваше 1000 лева, дори не
можах да му се порадвам! Беше нов-новеничък. Цял ден в главата ми се въртяха подходящи
наказания за малката госпожица. Трябва да оправя нещата. Имаше беля, която трябваше
да се компенсира по някакъв начин.
Прибрах се ядосан. Всички ми бяха криви и затова не исках да поглеждам никой.
Съпругата измиташе последните парченца от чисто новия ми лаптоп. Изхвърчах от
стаята, за да не се ядосвам допълнително и отидох да се изкъпя. Освежих се, преоблякох
се и отидох в хола. Отидох при виновницата. А тя, със зачервени очи започна отново
да ми разказва обърканата история за кучето… лаптопа… тичане… скочил…
паднал… парченца и т.н.
Гледам я и не мога да й повиша тон. Толкова ми е жал. Детето цял ден се е скъсало
от рев.
– И какво ще правим сега? – питам я.
– Ще ти дам моя компютър, искаш ли?
И като ме погледне с тези големи, черни очички, какво мога да й кажа?
– Какво да се прави, ще ми го дадеш.
А тя, милата, последните дни все подсмърча, болна е. Въпреки това ходеше на училище
и пак сама се справяше. Не излизаше да играе с децата навън, защото не й бе добре.
Пък и знаеше, че може да зарази останалите. Как може дете на 8 години да съумява
да мисли за другите? Какво малко чудо имам вкъщи! Сърцето ми се разкъса от мисълта
колко страда детето. Та тя е толкова малка. Сега й е времето да играе, да скача
и да тича. За слаби оценки може да й се скарам, за лъжа – също. Но за някакви
парчета пластмаса дали си струва? Да си гледат работата… в боклука.
Не й се карах, нито я наказвах. Не й взех и компютъра, но оцених факта, че тя
ми го предложи. Казах й, че моят струваше колкото 2 нейни. Беше впечатлена.
И тогава се сетих за себе си, когато бях дете. Тъкмо ми бяха купили мечтаното
ново колело. И въпреки че ме предупредиха, карах като луд, а за да е по-екстремно
– и там, където не трябваше. Резултат – счупено колело и обелени колена. Даже
не ме питайте с какъв страх съм се прибрал. А майка ми и баща ми ме погледнаха
и попитаха:
– Счупи ли го?
– Да – казах аз. Вече за нищо не става.
Тогава майка ми, все толкова спокойно ме попита:
– А на теб има ли ти нещо?
– Не. Само съм се охлузил.
– Е, нищо тогава. Нали си жив и здрав, другото е поправимо.
И продължиха да вечерят.
И не ми казвайте, че съм разглезил дъщеря си. Не! Вещта я няма повече, но дъщеря
ми остава. Аз постъпих правилно и съм сигурен, че и тя ще постъпва по същия начин,
по който и аз.
Източник: lichna-drama
0 Comments