Не знаех дали започвам да губя разсъдъка си, или нещо неприятно ме следва. След като се върнах от гробището, открих, че цветята, които бях оставил на гроба на жена си, ме чакат във вазата в кухнята. Изминаха пет години, откакто погребах Уинтър и вината си, но усещах как миналото отново протяга пръсти към мен.
Тъгата никога не си тръгва напълно. Пет години минаха, откакто Уинтър си отиде, но болката все още ме държи. Когато това се случи, дъщеря ми Елайза беше на тринайсет, а сега – вече осемнайсетгодишна – носи липсата на майка си като сянка, която я следва навсякъде.
Погледнах към календара, а зачеркнатата дата сякаш ми се подиграваше. Още една година беше минала, наближаваше новата годишнина. Усетих как стомахът ми се свива, докато извиках към Елайза:
— Тръгвам към гробището, скъпа.
Елайза застана на прага, а погледът ѝ беше равнодушен, почти като броня.
— Пак настъпи това време, нали, татко?
Само кимнах, неспособен да намеря думи. Какво бих могъл да кажа? Да ѝ се извиня? Да ѝ кажа, че и аз липсвам на майка ѝ? Мълчаливо взех ключовете и излязох, а тишината изпълни дома.
Магазинът за цветя ме посрещна с ярки цветове и аромати. Приближих се до щанда, стъпките ми тежаха.
— Както винаги, господин Бен? — попита цветарката с разбираща усмивка.
— Бели рози. Както обикновено.
Докато тя приготвяше букета, се сетих за първата ми покупка на цветя за Уинтър. Това беше на третата ни среща, бях толкова притеснен, че едва не ги изпуснах.
Тя се засмя, а в очите ѝ проблеснаха светлини: „Бен, сладък си, когато се изчервяваш.“
В този миг споменът избледня, а цветарката ми подаде розите.
— Ето ги, господин Бен. Сигурна съм, че много ще ѝ харесат.
— Благодаря. Надявам се, че е така.
Гробището беше спокойно, само листата тихо шумоляха. Към гроба на Уинтър вървях бавно, всяка стъпка ми тежеше.
Черният мрамор и името ѝ, изписано със златни букви, се открояваха на слънчевата светлина.
Коленичих и положих розите пред надгробния камък. Болката ме прониза, докато прокарвах пръсти по буквите на нейното име.
— Липсваш ми, Уинтър. Господи, толкова ми липсваш.
В този момент вятърът се усили и студът ме обгърна. За кратко си представих, че това е нейното докосване — знак, че още е тук.
Но бързо реалността ме удари отново — тя си беше отишла и нищо не можеше да я върне.
Изправих се, отупвайки коленете.
— Ще дойда пак догодина, любов. Обещавам.
Докато си тръгвах, имах усещането, че този път нещо е различно. Реших, че го дължа на тъгата, която не ми дава мира.
Когато се прибрах, вкъщи цареше тишина. Отидох в кухнята, нуждаех се от силно кафе.
Тогава ги видях.
На масата, във ваза от кристал (не си спомням да съм я виждал преди), стояха абсолютно същите рози, които бях оставил на гроба на Уинтър.
Сърцето ми заблъска лудо. Приближих се, ръцете ми се разтрепериха, когато докоснах венчелистчетата — бяха истински, несъмнено истински.
— Какво, по дяволите… Елайза! — викнах, гласът ми отекна в празната къща. — Елайза, тук ли си?
Обърнах се, без да откъсвам поглед от розите. Те бяха абсолютно същите — даже малките несъвършенства и капките роса по листенцата ги издаваха.
Невъзможно.
— Това не може да се случва — промълвих, отдръпвайки се. — Това не може да е реално.
Не зная колко време съм стоял, взрян в цветята като в призрак. Стъпки ме върнаха в действителността.
— Татко? Какво има?
Огледах се и видях Елайза на стълбите, очите ѝ се разшириха, щом погледна лицето ми.
— Какво се е случило, татко? Изглеждаш така, сякаш си видял призрак.
Посочих вазата, ръката ми леко трепереше.
— Откъде са тези рози, Елайза? Ти ли ги остави тук?
Тя поклати глава, объркана.
— Не, бях навън с приятели. Току-що се прибрах. Какво става?
Поех дъх, опитвайки се да контролирам гласа си.
— Това са същите рози, които оставих на гроба на майка ти. Идентични са, Елайза. Как е възможно?
Лицето ѝ пребледня, погледът ѝ се движеше между мен и розите.
— Това не може да е истина, татко. Сигурен ли си?
— Сигурен съм. Трябва да се върна в гробището. Веднага.
Обратното пътуване беше като в сън. Мислите ми се блъскаха една в друга, опитвайки се да намерят обяснение.
Дали някой ме е проследил? Може би само си въобразявам, че съм оставил розите? Или просто губя разсъдъка си?
Елайза настоя да дойде с мен, но по пътя не си казахме и дума.
Щом стигнахме до гроба на Уинтър, усетих как сърцето ми се свива. Мястото, където бях оставил розите, беше празно. Цветята ги нямаше, нямаше и следа от тях.
— Изчезнали са. Как може да ги няма?
Елайза коленичи и прокара ръка по голата пръст.
— Татко, сигурен ли си, че ги остави тук? Може би си забравил—
Поклатих отчаяно глава.
— Не, напълно съм сигурен. Бяха тук само преди няколко часа.
Тя стана, а погледът ѝ се срещна с моя.
— Да се прибираме, татко. Трябва да разберем какво става.
Когато се върнахме, розите още стояха на кухненската маса. Елайза и аз застанахме от двете страни, а цветята сякаш ни разделяха.
— Трябва да има някакво логично обяснение, татко. Може би мама се опитва да ни каже нещо.
— Мама е мъртва, Елайза. Мъртвите не пращат послания.
— Тогава как ще обясниш това? — отвърна тя, в гласа ѝ прозвуча отчаяние. — Защото вече не ми остават разумни обяснения.
Прокарах ръка през косата си, раздразнен и уплашен.
— Не знам, Елайза! Нямам идея какво се случва, но това не е… не може да бъде…
Думите ми секнаха, когато забелязах нещо под вазата: малко сгънато листче. С треперещи пръсти го извадих.
— Какво е това, татко?
Разгънах листчето и веднага разпознах почерка — на Уинтър.
„Знам истината и ти прощавам. Но е време да се изправиш пред онова, което криеш.“
Стаята се завъртя пред очите ми, вкопчих се в ръба на масата, за да не падна.
— Не, това не може да бъде — прошепнах.
Елайза измъкна бележката от ръката ми, очите ѝ се разшириха, докато чете.
— Татко, каква истина? Какво си крил?
Тежестта на пет години лъжи и вина ме затисна. Седнах, без да мога да погледна Елайза в очите.
— Майка ти… — започнах, гласът ми трепереше. — В нощта, когато почина… не беше само инцидент.
Елайза пое рязко въздух, нарушавайки тишината.
— Какво имаш предвид?
Погледнах я, без да откъсвам очи от болката в лицето ѝ.
— Онази нощ се скарахме. Много лошо. Тя разбра, че съм имал връзка с друга жена.
— Имаше афера? Изневерил си на мама?
Кимнах, срамът ме разкъса отвътре.
— Беше грешка, огромна грешка. Исках да прекратя всичко, но майка ти разбра, преди да ѝ кажа. Толкова се ядоса, беше наранена. Избяга от вкъщи, качи се в колата…
— И никога не се върна — довърши Елайза с леден тон.
— Не казах на никого — продължих, думите сами се изливаха. — Не можех да понеса хората да разберат истината. Да знаят, че аз съм виновен за смъртта ѝ.
Елайза замълча дълго, взирайки се в розите. Когато проговори, гласът ѝ беше необичайно спокоен:
— Знаех, татко!
Вдигнах рязко глава, изненадан.
— Какво означава, че си знаела?
Погледите ни се срещнаха, в очите ѝ прозираха години болка и гняв.
— Знаех отдавна, татко. Мама ми каза всичко преди да тръгне онази вечер. После намерих дневника ѝ. Всичко беше там. През цялото време знаех.
— Знаела си? През всичките тези години?
Тя кимна, челюстта ѝ беше стегната.
— Исках да го признаеш сам. Имах нужда да чуя как го казваш.
В главата ми светна болезнено яснота.
— Розите и бележката… ти ли ги донесе?
— Проследих те до гробището и взех цветята от гроба на мама. Исках да почувстваш предателството и болката, които тя е изпитала. Преписах почерка ѝ и сложих бележката при розите, за да разбереш, че не можеш да избягаш от истината завинаги.
— Защо сега? След толкова време?
Елайза погледна календара на стената.
— Пет години, татко. Пет години гледах как се преструваш на скърбящ вдовец, докато аз носех тежестта на твоята тайна. Не издържах повече.
— Елайза, аз…
— Мама ти е простила. Пише го в дневника ѝ. Но аз не знам дали мога — прекъсна ме тя, думите ѝ ме пронизаха.
Тя се обърна и излезе от кухнята, оставяйки ме сам с розите — онези рози, които някога бяха символ на любов, а сега напомняха за лъжата, разбила семейството ни.
Прокарах ръка по едно бяло венчелистче, осъзнавайки, че някои рани остават дълбоко скрити, докато истината не ги извади на светло.
В крайна сметка, понякога признанието е единственият път към освобождение — дори и когато идва твърде късно.
0 Comments