Не съм стъпвал в България от дете. Сега, почти на 40-годишна възраст, реших, че е моментът да отведа съпругата си и 12-годишната ни дъщеря, за да им покажа красотата на българското Черноморие.
Изненадата ми беше огромна, когато една вечер седнахме в малко крайбрежно заведение със семейството ми.
Това споделя полски турист. Докато сервитьорът ни сервираше храната, която бяхме поръчали, той на развален английски попита директно дали ще му оставим бакшиш.
Без увъртане. Засмях се и казах, че ще решим, когато дойде време да платим. Тогава той се намръщи и каза, че трябва да му кажа сега, защото не искал да „бие 100 метра път“ до масата ни, за да разбере дали ще има полза от нас като клиенти.
Беше доста странно преживяване, не знаех как да реагирам. На следващия ден ни се случи нещо подобно, този път от страна на продавач-консултантите в магазините, които обикаляхме със семейството.
Освен че цените в България са поне два пъти по-високи от тези в Полша, качеството на стоките е по-ниско от това в нашите магазини. Забелязах, че хората тук трудно си позволяват повече, а служителите в магазините изглеждат видимо напрегнати.
В повечето ситуации като клиент се чувстваш или като натрапник, който е нарушил спокойствието на продавачката, или пък, ако се загледаш в нещо, но не купиш, те изпращат с толкова остър поглед, че сякаш „пистолет е опрян в гърба ти“.
Домакинята, при която отседнахме, ми обясни откъде идва това поведение.
Тя сподели: „Разбери, тези хора работят свръх усилията си, често без почивка, срещу заплата, която уж я получават, но реално не я виждат, защото стига да вържеш месеца и толкоз“.
Като сравня цените на стоките и заплатите, които хората тук получават, лесно разбирам какво има предвид домакинята.
Остава въпросът – защо хората не протестират, защо не се надигнат, защо продължават да мълчат и търпят?
И в Полша ситуацията беше подобна до преди няколко години. Но при нас трудовото законодателство защитава работника, затова когато хората се умориха да търпят, започнаха по-често да търсят правата си. Разбира се, в по-малките фирми все още има експлоатация, затова и хората не искат да работят там.
Всички гледат или да се устроят в по-голяма компания, където трудовите права са по-добре защитени, или цели семейства се местят в региони с нулева безработица. Там работодателите са под натиск заради липсата на персонал и не могат да си позволят произвол.
Жалко е. Страна с толкова красота, с добри хора, но натоварени от ежедневието.
Краят на този разказ показва, че впечатленията от едно пътуване често се оформят не само от местата, но и от отношенията между хората. Понякога дребните неща оставят най-траен спомен.
0 Comments