Там почиват родителите му и дъщеря му Венциноса.
През нощта в неделя срещу понеделник в първата ноемврийска седмица на 2016 г. почина големият български певец Бисер Киров. Получил е инсулт, разказаха негови близки. Тъжната вест съобщи Йорданка Христова на страницата си във фейсбук. “Преди минути разбрах, че си отиде и Бисер Киров, мой колега и приятел!!! Божичко, толкова мъка… ADIOS!!!”, написа певицата.
В нощта, в която Бисер Киров почина, синът му – Бисер Киров-младши, броеше бюлетини в посолството на България в Берлин. Той бе председател на една от двете изборни секции в германската столица. Изборната комисия започна работа още в 7 сутринта и работи повече от 15 часа без почивка. Бисер Киров-младши се занимава с компютърни науки и живее от години в Берлин. В германската столица живееше и по-голямата му сестра Венциноса, която ракът отне от семейството ѝ два на 42 години. Венциноса бе успешен телевизионен продуцент и художник.
“Бисер ще почива до нея в гробището на с. Чокманово, където са погребани и майка му, и баща му. Това е неговото родно място, там ще е в мир”, каза съпругата му Митка и не скри, че тъгата ѝ е огромна.
Поклонението беше в Народния театър „Иван Вазов“, много хора поискаха да се простят с него.
Във фейсбук страницата на Бисер Киров
стотици хора от
България и Русия
изказваха своите
съболезнования, пускаха видеа с негови изпълнения и споделяха мъката си от загубата на своя любим певец.
“Почина Бисер Киров!!! Заслужен артист на РФ и НРБ. Имах честта да го познавам лично, помагал съм му в два концерта в Русия. Една история, която искам да разкажа и никога няма да забравя. Президент на България беше Георги Първанов. Имаше преди години някакво събиране в Дома на киното в Москва, залата беше пълна. Седях на последния ред. Обявиха, че влиза българският президент Първанов. Хората в залата – предимно руснаци, започнаха да аплодират. Когато влезе Бисер Киров след президента, публиката се изправи на крака и започна да аплодира. Вечна му памет”, написа журналистът Борис Анзов на стената на Бисер Киров.
Въпреки че от години не живееше постоянно в България, Киров поддържаше и пазеше топли отношения с много от колегите си на музикалната сцена. С Веселин Маринов ги свързваше голямо приятелство. Съвсем наскоро преди да се спомине, Бисер Киров бе в журито на конкурс за млади таланти, който организира неговият колега. За загубата на своя приятел Веселин Маринов каза: “От годините, когато започнах да усещам тежестта на моята професия, отговорността от популярността, аз започнах много да харесвам работата на Бисер Киров. Това е човек, който е успял да бъде най-популярната личност в шоубизнеса в няколко страни, и единственият чужденец, който е заслужил артист на Руската федерация. През годините, сближавайки се с Бисер Киров, аз нито за миг не останах разочарован от нито една среща с него. Винаги съм приемал всеки един разговор с него като урок в живота. Едва ли читателите знаят
колко чувствителен и състрадателен човек беше той.
Това беше и един човек, който следеше моята кариера и винаги ми се обаждаше половин час след премиерата на моя песен или след интервю, което е прочел. За мен
Бисер Киров беше един от последните мохикани от онова велико време,
в което се раждаха велики личности.
Затова днес се чувствам много ощетен, че ни напусна един голям човек, че загубих един голям приятел”.
“Не знам как
стана толкова
внезапно.
Преди 20 дни имаше концерт за децата в курорта в Камчия. Имаха планове с Йорданка Христова за Куба”, не скри скръбта и изненадата си от внезапната кончина на Бисер Киров брат му – художникът Цвети Киров, 5 години по-млад от него.
Бисер е най-големият, следва Апостол с една година разлика. Той не беше на себе си от тъга след тази вест. “Бяхме добри братя – продължава разказа си Цвети. – Винаги заедно тримата… Посрещахме го на летището. Изпращахме го по света… Запалих свещ, стоях, мълчах, виждах лицето му в пламъка, пиех чай и си спомнях, и си спомнях… Нямах сълзи. Защо? Как работеше с любов на сцената, как се раздаваше, как беше зареден с 2000 волта енергия, как обичаше и как се усмихваше на живота… Къде си, брат ми? Добре ли си? Все още ли сме заедно… Кажи…“
Бисер Киров умря в Германия, но ще бъде погребан в България, каза Цвети Киров.
Бисер Киров
винаги
завършвал
концертите си
с една песен по стихове на Васил Сотиров: “Добре, че живи бяхме да се видим… Очакват ни и радост, и несрета. Обаче ние весело на лошото напук ще се прегърнем някой ден с букета, но нека се прегърнем днес един със друг.”
“Уви, букета… Беше верен приятел, нямаше спирка, беше работохолик. За рождения му ден – 4 септември, вместо подарък му написах песен – “Просто песен”. Идеята беше да я изпълни на 75-годишния си юбилей, за който готвеше голям концерт. Уви, не го дочака”, с тъга сподели известният поет Васил Сотиров, написал много песни за Бисер Киров. Той цитира и така неизпетия от Бисер Киров текст (публикува се за първи път):
Дали съм весел, или
бледен,
за мен светът е пак
чудесен –
останах юноша последен,
превръщайки живота в
песен.
Надмогнал не една обида,
пътувам – значи
съществувам.
Но и където да отида,
аз никога не се сбогувам.
За любовта си споделена
и през премеждия ще мина –
Родина е мойта сцена
и сцената ми е Родина.
Плете огромната си
мрежа
житейският убийствен паяк.
Но не наежен, просто
нежен
ще си остана аз до края.
Дали е лято, или зима –
какво са разните сезони…
Добре, че всички вас ви
има
по партери и по балкони!
За любовта си споделена
и през премеждия ще
мина –
Родина е мойта сцена
и сцената ми е Родина.
“Сбогом, приятелю, ще се прегърнем”, с огромна тъга каза Сотиров.
“Беше устремен! За щастие, остави много албуми, да имаме какво да чуем. Звезда в четири държави – няма такъв като него. Да, имахме идея да направим заедно концерт в Куба по повод 50 години, откакто заедно пяхме там. Запознах го с Куба, той я заобича. Аз ще се опитам да отпразнувам там този юбилей в негова памет. Царство му небесно“, каза певицата Йорданка Христова – една от първите споделила във фейсбук вестта за кончината на Бисер Киров.
Бисер Киров е роден на 4 септември 1942 г. в София. Баща му бил пастор в Църквата на адвентистите от седмия ден, а майка му е Венциноса Апостолова Кирова. Като дете започва да свири на цигулка и виола. А китарата е неразделна част от изявите му на сцената.
През 1961 г. завършва 22-о училище в София с пълно отличие. След като отбива военната си служба, учи във ВХТИ – София, специалност “Полупроводникови материали”. Междувременно записва и журналистика. През 1988 г. завършва с отличие РАТИ (Руската академия за театрално изкуство) в Москва със специалност “Музикална режисура”.
Пее рок дуети с Георги Минчев, които продължават по време на съвместната им военна служба и като студенти. Случайно на 8 декември 1966 година го чува Морис Аладжем и през 1967 година започва професионалната му кариера на вокален изпълнител с оркестър “Балкантон”.
Две години
по-късно се жени
за студентската
си любов Митка. Раждат им се две деца – Венциноса и Бисер, те пък от своя страна ги даряват с четирима внуци, за които Бисер Киров винаги е казвал, че са голямата му радост. През 2014 г. семейството получава тежък удар. Венциноса умира след тригодишна борба с рака, въпреки че близките ѝ били убедени, че е успяла да победи коварната болест. Животът на певеца минава в пътуване между България, Германия и Русия.
През годините Бисер Киров има над 4500 концерта. Издава 15 винилови плочи в България, Куба, ГДР, Полша и СССР. Има издадени и малки плочи в Испания и САЩ, както и 9 компактдиска в България и Русия с общ тираж над 7 милиона екземпляра.
През дългогодишната си кариера Бисер Киров получава медали и отличия от различни музикални форуми по света. През 1978 г. печели Голямата награда на “Златният Орфей” с песента “Сонет”. На следващата година отново получава признание на същия конкурс за изпълнението на “Вечерница”. Влиза в класацията “Хора на хилядолетието” в Русия, където е поставен доста преди Путин.
Бисер Киров в последното си интервю:
Човек претръпва пред смъртта и се чувства силен да я посрещне.
Никога не съм имал усещане, че някъде съм по-признат, отколкото в България. Тук съм роден, този народ ме е създал.
– Непрекъснато пътувате, много от времето прекарвате между Русия и Германия. Идвате често и в България, това не е ли много уморително?
– Аз съм скитникът българин, винаги тук и там. Не ми е временна форма на живот, винаги съм бил така. От 1967 г., догодина стават 50 г., живея по този начин. Не изпитвам никакви неудобства и така трябва да бъде, човек е там, където е необходимо. На 5 май се прибрах в България, решихме със съпругата ми, че трябва да си дойдем за седмица, и го направихме. През последните 20-ина години пътуваме винаги заедно.
– Къде усещате по-голямо признание – тук или навън?
– Изкуството е кораб, който те води, има свой собствен компас, намира си пристанището. Сам те сваля и ти казва: “Тук хората са решили да се порадват заедно с теб.” Но този кораб винаги си има своя флаг и знаеш откъде е. Затова никога не съм имал усещане, че някъде съм по-признат, отколкото в България. Нямам чувство за ощетеност. Тук съм роден, този народ ме е създал, тези хора първи повярваха, че мога да пея, че съм част от тях.
– Говорите няколко езика, пеете на още повече, как ги учехте – в движение ли?
– Няма система. Полиглотът е човек, който е надарен с една възможност да се промушва между думите и да намира някакви общи форми, за да може да общува. Полиглоти стават хората, които искат да разговарят с другите. А без да знаеш език, нямаш контакт. Учил съм и есперанто. В училище – английски, изучавал съм полски, руски, след това цялото пътуване те кара да продължиш, за да можеш да общуваш и с публиката. Самият концерт е проповед, а в нея трябва да има и разбираема реч.
– Кога ще се появи нов албум?
– Човек не бива да говори за плановете си, защото не се знае какво ще се случи. Записвам няколко песни. Една от тях е “Когато един приятел си отиде”. Занимавам се със завършване на някои от песните, които не съм имал възможност да запиша. Това е довършителна работа. Човек стига до възрастта, в която не е необходимо да има далечни перспективи, много хоризонти, това вече липсва, стигайки определени години. Но не ме отчайва, напротив. Човек трябва да се организира и да си свърши задачите, правя го, доколкото е възможно. Оставам с едно удовлетворение, че времето, което е минало, не е било напразно. Човек често си мисли за смъртта като част от живота. И с всички приятели, които губи, претръпва пред нея и се чувства силен да я посрещне. Но остава длъжник на мечтите си да довърши работата си, въпреки че тя никога не може да бъде финализирана. Поне се опитвам.
Когато дойдох в началото на май, се случи това с моя приятел и ваш колега Николай Москов. Страшно е млади хора да си отиват. Той беше едно велико момче, много обичаше нашата гилдия. Беше камбана за болките и радостите ни. Имаше невероятно открити детски очи, умен, любознателен и духовно открит човек.
– Имате много дълъг брак, как успяхте да го запазите през всички тези години?
– Зависи от хиляди неща. Тя е момичето от студентството ми. Убеден съм, че браковете се правят на небето, моят е такъв. Огромен подарък, невероятен, всеки ден се учудвам и това ме прави щастлив. При цялата сложност на времето, в което живеем, има неща, които остават константни – скали, на които можеш да се подпреш винаги. Гордея се с моето семейство.
– Какво си казвате сутрин?
– Всеки път нещо различно, но винаги хубава дума.
– Имате четирима внуци. Какъв дядо сте?
– Любвеобилен. Ролята на дядото е най-вълшебната в живота. Той е магьосникът, който през цялото време иска да си представи какви велики герои ще бъдат неговите внуци и какви принцеси са внучките. Получава се изключителна топлина от внуците. Любовта им е много по-проникваща и оздравяваща, отколкото тази на децата, която е по-различна, по-сериозна. Внуците нас ни гледат като далечни изкопаеми, върху които е приятно да се хвърлят, искат да ги мачкаш. Много често си разказваме разни приказки, измишльотини. Имаме си наши герои, Борко и Рорко – две малки мишлета, една жаба с два големи зъба. Имаме си собствени песни, за всеки от тях съм написал по една, заедно измислихме и такава за Макси, единственото момченце. Това е страхотно забавление и разтоварване, усещане, че ваеш бъдещия човек. Много е приятно да забелязвам във внуците си качествата на техните родители, които винаги са ме възхищавали.
– През годините сте получавали толкова много награди, едва ли дори помните всички. Влязохте в класацията “Хора на хилядолетието” в Русия и сте поставен доста преди Путин. Продължават ли такива признания да ви впечатляват?
– Зачестяването на такива награди е като пред финал на концерт. Кого награждават – хора, които са към залеза, на билото вече не е останало светлинка. Не ви го казвам с тъга, а с дълбоко чисто прозрение. Има много неща, с които човек трябва да се гордее. Едва ли наградите са точно това, което може да ме зарадва, но не мога да кажа, че ми е неприятно, напротив. Не мога да се оплача, че съм бил лишен от внимание. Заслужил артист съм на Руската федерация, единственият чужденец. Но това е само едно усещане, че си вървял в правилната посока, че си имал възможност да проникнеш в един друг космос.
Източник: spomen
0 Comments