Не бях сигурен дали губя разсъдъка си или наистина нещо зловещо се върти около мен. Когато се прибрах от гробището, открих същите цветя, които бях оставил на гроба на жена си, подредени във ваза в кухнята. Преди пет години погребах съпругата си и чувството за вина, но сега усещах как миналото отново ме настига.
Скръбта никога не изчезва напълно. Минаха пет години, откакто загубих Уинтър, но болката ми все още е жива. Дъщеря ми Елайза беше само на тринайсет тогава; сега вече е на осемнайсет — млада жена, която носи липсата на майка си като тиха сянка зад гърба си.
Погледнах календара, а зачеркнатата дата ме ядоса. Още една година е минала и наближаваше следващата годишнина. Стомахът ми се сви, когато извиках към Елайза:
— Тръгвам към гробището, скъпа.
Елайза излезе на прага, с безразличие в погледа си, което приличаше на броня.
— Пак настъпи онова време, така ли, татко?
Само кимнах, без думи. Какво бих могъл да ѝ кажа? Че съжалявам? Че и на мен ми липсва майка ѝ? Вместо това просто взех ключовете и излязох, оставяйки тишината да падне между нас.
Магазинът за цветя ми се стори като експлозия от цветове и аромати. Приближих щанда с тежки крачки.
— Както винаги, господин Бен? — попита цветарката и ми се усмихна съчувствено.
— Бели рози. Както всеки път.
Докато тя подреждаше букета, си спомних първия път, когато купих цветя за Уинтър — на третата ни среща, бях толкова притеснен, че почти ги изпуснах.
Тя се беше засмяла, очите ѝ светеха: „Бен, сладък си, когато се изчервяваш.“
Мигът изчезна, когато цветарката ми подаде розите.
— Заповядайте, господин Бен. Сигурна съм, че ще ѝ харесат.
— Благодаря. Надявам се.
На гробището беше тихо, чуваше се само шумът на листата. Вървях към гроба на Уинтър и всяка стъпка натежаваше повече от предишната.
Черният мрамор на надгробния камък изпъкваше, а името ѝ блестеше със златни букви под меката слънчева светлина.
Коленичих и поставих розите пред надгробния камък. Скръбта ме прониза, докато прокарвах пръсти по буквите на името ѝ.
— Липсваш ми, Уинтър. Господи, толкова ми липсваш.
Вятърът се засили, студът се промъкна по гърба ми. За миг си представих, че това е нейното докосване — сякаш ме уверява, че все още е наблизо.
Но бързо осъзнах, че я няма и нищо не може да я върне.
Изправих се и изтупах пръстта от коленете си.
— Ще дойда пак догодина, любов. Обещавам.
Докато се връщах към изхода, имах усещането, че този път нещо е различно. Отдадох го на мъката, която ме измъчва от години.
Когато се прибрах, вкъщи беше необичайно тихо. Отидох в кухнята, изпитвайки силна нужда от кафе.
Там ги видях.
На кухненската маса, във ваза от кристал (не помня досега да съм я виждал), стояха същите рози, които току-що бях оставил на гроба на Уинтър.
Сърцето ми заби лудо, чувах го как бучи в главата ми. Приближих се треперещ, докоснах венчелистчетата — бяха истински, напълно истински.
— Какво, по дяволите… Елайза! — извиках, гласът ми се разнесе из празната къща. — Елайза, тук ли си?
Не спирах да гледам розите, не можех да откъсна очи от тях. Познавах ги — същите несъвършенства, същите капчици роса по листенцата.
Невъзможно.
— Това не може да се случва — промълвих, отдръпвайки се от масата. — Това не може да е реалност.
Не знам колко дълго стоях така, втренчен в розите като в призрак. Чух стъпки, които ме извадиха от унеса.
— Татко? Какво има?
Обърнах се и видях Елайза на стълбите, очите ѝ се разшириха, щом видя лицето ми.
— Какво става, татко? Изглеждаш като да си видял призрак.
Посочих вазата с трепереща ръка.
— Откъде се взеха тези рози, Елайза? Ти ли ги донесе?
Тя поклати глава, объркана.
— Не, бях навън с приятели. Прибрах се току-що. Какво се е случило?
Взех си въздух, опитвайки се да запазя самообладание.
— Това са абсолютно същите рози, които оставих на гроба на майка ти. Еднакви, Елайза. Как е възможно това?
Лицето ѝ побледня, погледът ѝ преминаваше от мен към цветята.
— Това не може да е истина, татко. Сигурен ли си?
— Сигурен съм. Трябва да отида обратно до гробището. Сега.
Обратното пътуване беше като в сън. Мислите ми се блъскаха една в друга, всяка по-невероятна от предишната.
Да ме е проследил някой? Да съм си въобразил, че оставям цветята? Да полудявам?
Елайза настоя да дойде с мен и пътувахме в напрегнато мълчание.
Щом стигнахме гроба на Уинтър, усетих как сърцето ми се свива. Мястото, където бях оставил розите, беше празно — нито цветя, нито следа, че съм бил там.
— Изчезнали са. Как е възможно?
Елайза коленичи и прокара ръка по голата пръст.
— Татко, сигурен ли си, че ги остави тук? Може би си забравил—
Разклатих глава отчаяно.
— Не, напълно сигурен съм. Бяха тук само преди няколко часа.
Тя се изправи и срещна погледа ми.
— Да се прибираме, татко. Трябва да разберем какво се случва.
Когато се върнахме вкъщи, розите още стояха на масата. Двамата с Елайза застанахме от двете страни, като че ли цветята ни деляха.
— Трябва да има някакво логично обяснение, татко. Може би мама се опитва да ни каже нещо.
— Мама е мъртва, Елайза. Мъртвите не изпращат послания.
— Тогава как ще обясниш това? — попита тя с отчаяние в гласа. — Защото вече не ми остават логични обяснения.
Разтърках косата си, усещайки как страхът и раздразнението се смесват.
— Не знам, Елайза! Нямам обяснение, но това не е… не може да бъде…
Замлъкнах, защото видях нещо под вазата — малко сгънато листче. С треперещи ръце го извадих.
— Какво е това, татко?
Разгънах листчето и веднага познах почерка. Почеркът на Уинтър.
„Знам истината и ти прощавам. Но е време да се изправиш пред онова, което криеш.“
Светът се завъртя, вкопчих се в ръба на масата да не падна.
— Не, това не може да бъде — прошепнах.
Елайза грабна бележката, очите ѝ се разшириха докато четеше.
— Татко, каква истина? Какво си криел?
Пет години лъжи и вина ме притиснаха. Седнах, неспособен да погледна Елайза в очите.
— Майка ти… — започнах, гласът ми се късаше. — В нощта, когато почина… не беше просто инцидент.
Елайза издиша рязко, нарушавайки тишината.
— Какво искаш да кажеш?
Погледнах я и не откъсвах очи от нейната болка.
— Онази нощ се скарахме… тежко. Тя разбра за връзката ми с друга жена.
— Имаше афера? Изневерил си на мама?
Кимнах, срамът ме прониза.
— Беше грешка, огромна грешка. Опитах да приключа всичко, но майка ти разбра, преди да ѝ кажа. Беше ужасно наранена. Избяга, качи се в колата…
— И никога не се върна — довърши Елайза с леден тон.
— Никому не казах — продължих, а думите вече излизаха сами. — Не можех да понеса хората да научат истината. Да разберат, че аз съм виновен за смъртта ѝ.
Елайза дълго мълча, загледана в розите. Когато проговори, гласът ѝ беше необичайно спокоен:
— Знаех, татко!
Вдигнах глава, изненадан.
— Какво имаш предвид, че си знаела?
Очите ни се срещнаха, а в нейните видях години болка и гняв.
— Знаех отдавна, татко. Мама ми каза всичко, преди да излезе онази вечер. После намерих дневника ѝ. Всичко беше там. През цялото време го знаех.
— Знаела си? През цялото това време?
Тя поклати глава, челюстта ѝ бе напрегната.
— Исках сам да си го признаеш. Трябваше да го чуя от теб.
Изведнъж всичко ми стана ясно.
— Розите и бележката… ти ли ги сложи?
— Проследих те до гробището и взех цветята от гроба на мама. Исках да изпиташ предателството и болката, които тя е усетила. Преписах почерка ѝ, оставих бележката с цветята, за да ти покажа, че не можеш вечно да се криеш от истината.
— Защо сега? След толкова време?
Елайза погледна към календара на стената.
— Пет години, татко. Пет години те гледах как се преструваш на скърбящ вдовец, докато аз носех твоята тайна. Не можех повече.
— Елайза, аз…
— Мама ти е простила. Пише го в дневника ѝ. Но аз не знам дали мога — прекъсна ме тя, думите ѝ бяха студени и точни.
Тя се обърна и излезе от кухнята, а аз останах с розите — онези, които някога значеха любов, а сега бяха мрачен символ на разбитото ни семейство.
Докоснах едно бяло венчелистче, разбирайки, че някои рани не зарастват напълно. Те остават скрити, докато истината не ги извади наяве.
Историята показва, че тежестта на вината и неизказаните думи може да се задържи с години, докато накрая неизбежно изплува. Дори най-дълбоко скритите тайни рано или късно намират път към светлината.
0 Comments