Докато връзката им става все по-дълбока, едно зловещо откритие в гаража му заплашва да разруши всичко и го кара да се запита – кой всъщност е Лекси и какво му крие?
Имах всичко, което човек може да си купи – огромно имение, скъпи коли и богатство, което трудно бих изхарчил за цял живот. И въпреки това, в мен зееше празнота, която никога не успях да запълня. На шейсет и една години все още нямах семейство и често се питах дали не съм живял живота си погрешно.
Една самотна вечер, докато шофирах из града, опитвайки се да избягам от познатото чувство на празнота, видях жена, ровеща в кофа за боклук. Изглеждаше разрошена, слаба, но в движенията ѝ имаше някаква упоритост, която ме заинтригува. Крехка и същевременно плашеща със своята ярост.
Без да се замисля, спрях колата и спуснах прозореца. Гледах я внимателно. Когато тя вдигна глава, изненадана, попитах: „Имате ли нужда от помощ?“
Очите ѝ бяха предпазливи и за миг си помислих, че ще избяга. Вместо това се изправи и избърса ръцете си в износените си дънки. „Предлагаш ли?“
„Май да“, казах и излязох от колата, макар че сам не знаех защо. „Имаш ли къде да нощуваш?“
„Не.“
Поех дълбоко въздух. „Имам преустроен гараж – можеш да останеш там, ако искаш.“
Тя ме изгледа с недоверие. „Не приемам милостиня.“
„Не е милостиня. Просто покрив. Без ангажименти.“
След кратко мълчание кимна. „Само за една нощ. Аз съм Лекси.“
Откарах я до имението си и я настаних в малката къща за гости. Беше скромна, но удобна.
„В хладилника има храна. Почувствай се като у дома си.“
„Благодаря.“ Затвори вратата след себе си.
През следващите дни Лекси остана там, а ние от време на време споделяхме вечерите си. Беше кораво момиче, но усещах под повърхността и една нежна уязвимост, която ме привлече.
Една вечер, докато вечеряхме, ми разказа за себе си. „Бях художник. Имах галерия, участия… но всичко се срина, когато съпругът ми ме напусна за по-млада. Остави ме без нищо.“
„Съжалявам“, казах искрено.
„Минало е.“ Но болката се четеше в очите ѝ.
С времето започнах да ценя компанията ѝ – острият ѝ ум и хумор разбиваха тишината в опустялото ми имение, а самотата в мен започна да се разсейва.
Докато един ден всичко се промени.
Търсейки нещо в гаража, се натъкнах на неочаквана гледка – десетки зловещи картини на мен самия. На една бях в окови, на друга с кръв по лицето, а на трета – в ковчег.
Усетих как стомахът ми се свива. Така ли ме виждаше Лекси?
На вечеря не издържах. „Лекси, какви са тези картини?“
„Какви картини?“
„Тези в гаража – на мен, като чудовище! Това ли съм за теб?“
Тя пребледня. „Не трябваше да ги виждаш.“
„Е, видях ги. Това ли мислиш за мен?“
„Не! Това е моята болка, не си ти. Бях ядосана. Нарисувах това, което чувствах, не теб самия.“
Исках да разбера, но образите не ми даваха мира. „Трябва да си тръгнеш.“
„Моля те…“
„Не, Лекси. Свърши се.“
На следващата сутрин я закарах до приют и ѝ дадох няколкостотин долара. Без думи се сбогувахме.
Дните минаваха, но нещо в мен тежеше – не само от шока, но и заради това, което изгубихме. Между нас имаше нещо истинско, което не бях усещал от години.
Докато един ден не пристигна пакет. Вътре – нова нейна картина. Този път – спокойна, красива, сякаш отразяваща страна от мен, която бях забравил.
Имаше бележка и телефонния ѝ номер.
С треперещи ръце натиснах „Call“.
„Здрасти?“
„Лекси, аз съм. Картината е… невероятна.“
„Наистина ли? Мислех, че ти дължа нещо по-добро от онези.“
„Нищо не ми дължиш.“ Замълчах за момент. „Простих ти още когато я видях.“
„Може ли да започнем начисто?“
„Какво имаш предвид?“
„Да се видим отново. Може би вечеря?“
Тя се усмихна през телефона. „Бих искала това.“
След разговора ми каза, че е използвала парите, за да си купи дрехи и да започне работа. Скоро щяла да се премести в свой собствен апартамент.
Сложих телефона и за първи път от дълго време се усмихнах искрено. Може би това е новото начало, което и двамата заслужавахме.
0 Comments