Отправям се на една старопланинска разходка. На 10 км от село Гложене, в Тетевенския Балкан, се издига един манастир-крепост. Това е Гложенският манастир „Свети Великомъченик Георги Победоносец“.
Забелязвам го, още докато криволича из гънките на планина. Той се издига на скална тераса, заобиколен от стройни дървета. Не е скътан в дебрите на гората, както повечето манастири, а се изпъчва гордо, насред Балкана. Пътят към него се гъне като змия и колкото повече наближавам, толкова по тънка става тази змия. Излизам от последното село преди манастира и ме лъхва ароматът на гора, на паднали листа, на дъхави билки.
Слизам от колата на паркинга пред манастира. Подминавам сергиите с магнити, ключодържатели и други сувенири. Струват ми се някак безсмислени на фона на красотата, която се разкрива пред мен. За какво ти е материален спомен, за да съхраниш цветовете на планината, свежия въздух, уединението и величеството на светата обител.
Първо виждам големите порти, които са широко отворени. Очакват души, търсещи надежда, вяра, смирение, подкрепа или просто приключения, интересни места, нови преживявания. Всеки търси нещо, цял живот тича подир представи, илюзии, които се оказват съвсем други, щом ги стигнеш. Някак губят от бляска си и вече не са толкова примамливи. А дали е така или това отново е плод на нашата фантазия, на нашата ненаситност и невъзможност да сме благодарни за това, което имаме?
Мислите ми рязко прекъсват като скъсана лента на касетофон… Огромен каменен зид се издига над главата ми. Погледът ми не може да го обхване. Той опасва църквата, чиято камбанария стърчи като меч над солидния градеж. Изкачвам се по каменните стъпала.
Минавам покрай манастирската гостилница. Няколко двойки си говорят тихо и похапват със сладост. Между масите се върти сив котарак. Дългите му мустаци му продават аристократичен вид. Минавам през още една тежка порта и каменен тунел, и се озовавам във вътрешния двор на манастира. Котаракът се промъква зад мен, изпреварва ме и доволно вирва опашка.
Тук няма хора, всичко е застинало. Дворът е преметен, саксиите с мушкато са полети и подредени на слънце. Чува се единственото водата, която тече на тънка струйка от каменна чешма. Оглеждам се и виждам още едни каменни стълби, които водят към самата църква. Гледайки я отдолу ми се струва, че куполът ѝ опира в небето.
Вървя бавно, слънцето ме заслепява, щом влизам в храма, първоначално не виждам нищо. Очите свикват със слабата светлина от мъждукащите лампи и горящите свещи. Тихо е и някак топло, уютно. Не е празно и студено като в някои църкви. Тази е по-различна, сякаш пълна с благодат.
„Мяууу“ – обръщам те се и виждам котарака на прага. Измяуква още два пъти и се скрива зад ъгъла. Погледът ми се пързаля по изкусните стенописи. Казвам си нещо на ум. Оставам още малко и излизам, знаейки че ще се върна отново!
Навън пече все така силно. Заобикалям църквата и разбирам защо това място е същинска крепост. Като на платно са се опънали съседните върхове, виждам пътя, по който дойдох и сякаш нищо не може да се скрие от погледа ми. Как ли се е чувствал киевският княз Георги Глож, който преследван от татарите, се преселва по тия места с благословията на Иван Асен II? Князът основава село Гложене и манастира. Първоначално той трябвало да се нарича „Преображение“ и се намирал в местността над селото, наречена Градището, където и днес личат останки от старите му постройки.
Когато манастирът е завършен, стените на сградата започнали да се рушат, а чудотворната икона на Св. Георги, която русите носели от своята родина, изчезнала. По-късно била намерена на скалата в подножието на връх Камен Лисец. За княза това било знамение, че именно тук трябва да бъде вдигнат манастирът. Била издигната нова сграда, а светата обител била наречена „Св. Георги Победоносец“.
Църквата, която допреди малко разглеждах, е построена през 1931 г., на мястото на разрушения при земетресението през 1913 г. храм. Нейното най-ценно притежание е копие на чудотворната икона на Св. Георги, донесена от княз Глож през ХІІІ век. Оригиналът се съхранява в Ловчанската митрополия.
Преди да тръгна, отивам да надзърна в скривалището на Васил Левски. То се намира в жилищните сгради на манастира. Има табела, а вратата почти винаги е оставена отворена.
Манастирът често е посещаван от Дякона, който основава революционен комитет в с. Гложене.Негов приятел бил игуменът Хаджи Евтимий. Той бил член на тайния революционен комитет. Освен това бил прочут народен лечител и един от първите български хирурзи.
След разходката е време да разбера каква е тайната на манастирската гостилница, от която всеки си тръгва с усмивка и задоволство. Отговорът е прост, също като повече велики неща – те са семпли, но точно в това се крие тяхната гениалност. И тайната на гостилницата е такава! В нея сервират най-хубавия боб по манастирски, придружен с прясно изпечен хляб! Опитайте и няма да съжалявате!
След такова преживяване няма как да не се върнете отново на скалната тераса над Гложене!
Ако Ви е харесала статията, подкрепете ни във facebook!
Източник: patepisanici
0 Comments