Живяли ли сте някога извън границите на България за повече от няколко седмици?
Усетили ли сте живота „навън“? Миляли ли сте някога за родното слънце и земя? Било ли ви е тъжно, че пропускате рождените дни на близките си хора? Ако да, то тогава със сигурност знаете, че животът извън граница не е само цветя и рози, а самотните нощи са повече от реалност. Истина е, че в чужбина може да се постигне много, наистина служителите в институциите могат да се държат нормално и наистина транспортните средства пристигат навреме.
По-голямата истина е обаче, че за всичко това, за този „по-добър“ живот, се плаща, а цената изобщо не е малка.
Плаща се с емоции, жертви, приятелства, сблъскване с дискриминация, неистово упорство и труд и много компромиси. Плаща се с неща много по-ценни от парите. Реките от мед и злато отдавна са част от градския фолклор. В България все ще има някой, който да каже: „Какво му е толкова трудното, всичко там е толкова уредено?“. И това е в реда на нещата. Аз не очаквам от човек, който не е живял в чужбина, да разбере моите размисли по въпроса. Българите извън родината отдавна са тема, която слабо интересува обществото в България, защото е твърде далеч от битието.
Родната преса рядко и почти по изключение пише за тези над 2 милиона българи по света в „другата България“.
Те биват възприемани като хора, които са избягали, спасили са се, и на които „всичко им е уредено“. Но повярвайте, драги читатели, това далеч не е така.
Отскоро съм в Австрия, но за двете години, през които съм била тук, се сблъсках с доста българи и техните съдби. Проблемите на тези хора минават отвъд битовизма. На тях не им липсва прехрана, не им липсва подслон. Те страдат от факта, че са завинаги чужди, в чужда държава, с чуждо слънце. Докато в България се опитваме да бъдем различни, то в чужбина изпитваме нужда да принадлежим към нещо. Неотдавна ми се случи една възрастна австрийка да откаже да говори с мен заради националността ми. В такива моменти е трудно да запазиш самообладание и да вярваш в „толерантния западноевропеец“. Но ти се налага.
Тук някой друг ерудиран българин ще каже: „Те сами са избрали тази съдба“.
И ще бъде прав. Всеки заминава с ясната представа, че животът зад граница, интеграцията и приспособяването към новата култура не са лесни, но никой не е напълно подготвен за това, което го очаква. Целта на тези размисли не е по нашенски да се оплакваме, нямат за цел и да събудят съжаление. С тях аз просто целя да представя една по-различна гледна точка.
Всички ние сме изтъкани от българската нишка. Всички ние в чужбина милеем за страната си. Както хората са казали, оценяваш нещо, когато вече го нямаш. Важно е обаче да се прави разлика между Родината България и държавата България. Държавата е тази, която кара повечето българи да заминават, а Родината и родното ги карат да се връщат.
Факт е обаче, че точно българите в чужбина, тези избягали „предатели“, са хората, които осигуряват значителен източник на чуждестранна валута, увеличават националния доход, финансират вноса и допринасят към платежния баланс чрез паричните преводи до своите близки. Според изчисления това е вторият по големина финансов поток след преките чуждестранни инвестиции.
А възможността за завръщане в Родината винаги си остава реална и обмисляна възможност.
Нека не забравяме, че емигрантите са хора, които могат да приложат събраните в чужбина умения и да направят нещо смислено за обществото. Когато в него се създаде образ на „успелия човек“ – някой, който е образован и работи усилено, то този успех става еталон и се разпространява, мотивирайки и другите хора. Емиграцията разполага с духовната нагласа и потенциал – финансови възможности, знания, идеи и контакти. Не я отритвайте така лесно.
Помислете.
Почувствайте.
Погледнете от друг ъгъл.
Източник : girl.bg
0 Comments