Защо „дълбокият българин“ се надува като въшка на чело

Дойде у дома в Миндя локална репортерка. Развеждам я из къщата, показвам, разказвам. Как, например, ако човек знае да чете старите къщи, дори само по моята (към 130-годишна) може да види историята на българското село, стигнало от Средновековието до 20-ти век (и то – в германска интерпретация) само за някакви си 15-тина години, нейде между 1925-та и 1940-та.

Слуша госпожата, гледа, кима, цъка с езика.

И изведнъж:

– Дайнов, ти защо не си надут като останалите?

– ??

– Ами когато интервюирам разни местни и известни, те ме гледат пренебрежително, говорят ми през рамо, а и самото говорене не им се разбира от надутост. Почти не си отварят устата… Та, ти защо не си надут по този начин?

– А трябва ли? – питам накрая, развеселен.

Разбира се, че не трябва. Но в България е правило и то – по причини, които, ако ги разберем, ще разберем и отговора на въпроса: Защо, по дяволите, стана така, както стана?

Масовият – „дълбокият“, ако ползваме френския израз – българин се надува като въшка на чело, когато добие известност и особено – власт, по две основни причини.

Първата: не знае кой е. Казано по модерному – няма идентичност. И може да я намери единствено във външни признаци, като власт, известност (и, разбира се, лесно получени пари). Затова се вкопчва в такъв външен признак и става самия признак. Например: броди някакъв с вид на министър, защото е министър. Когато престане да бъде такъв – драма. Загубил е не друго, а знанието кой е.

Втората причина е прословутия проблем, който дълбокият българин има с идеята за равенство. Той няма проблем с онова, което се нарича социално равенство – т.е. всеки да е горе-долу сравнимо беден. Затова му хареса моментът, в който в началото на 1960-те години властта изравни, горе-долу, размера на селските дворове (според съответното постановление от 1962 година, продължавам да съм задължен да дам една-трета от моя двор на съседа Иван). Дори станал гражданин, пак му хареса идеята, в началото на 1970-те, всеки да получава горе-долу еднакво по размер „място“ за вила.

Дълбокият българин има проблем с равенството в най-базисния му, фундаментален израз: по отношение на властта. Най-просто казано – никой да няма господар над себе си; и никой никому да не е господар. Тук се взривява проблемът с липсата на идентичност: Как така Нане ще признае Вуте за по-така нещо от себе си, след като по всичко са еднакви? Единствено – ако Вуте докопа власт. Тогава Вуте се надува и придобива поведението на господар спрямо Нане, който няма власт.

По време на социализма единственият начин да се катериш нагоре – единствено наличната версия на „меритокрацията“, тогава бушуваща „на Запад“ – беше да имаш повече власт. Нямаше как да се откроиш с друго поради липсата на свобода и на условия за собствени постижения в режим на конкуренция. Затова всички с амбиции се стремяха към властта и в момента на нейното придобиване започваха да демонстрират съответното – надуто, господарско, пренебрежително – поведение спрямо редовите обитатели на Отечеството. За да се види отдалеко, че си по-висша проба същество от средното за страната.

И нямаше никакво значение, колко си образован или добър в онова, което правиш. Властта беше единственият път „нагоре“. Титанични простаци без професия придобиваха реална власт над истински професионалисти и високо култивирани хора.

А тъй като властта се придобиваше единствено покрай членство в Партията, у нас партийните членове на глава от населението бяха най-много от целия соц-лагер. Дори в СССР бяха, горе-долу, един партиен член на 15 пълнолетни граждани. У нас беше около 1:8.

После дойде демокрацията и стана възможно човек да придобива признание не само чрез власт, а и чрез собствени постижения в конкурентна среда. Учиш, работиш, умееш – ставаш някой. После обаче дойде ГЕРБ и всичко се върна там, където беше. „Партийният подход“, както се наричаше едно време, задуши всяка възможност за изява и постижение, освен – чрез властта.

Поколението, което днес влиза в активна професионална и политическа възраст, не помни никаква друга реалност, освен тази, създавана от ГЕРБ. Това поколение е научило принципите на успеха, прилагани днес у нас. Не е важно, какво можеш, а кого познаваш. Не е важно да имаш диплома, а – партийна членска книжка. Не е важно, дали можеш да вършиш дадената работа – а дали можеш да насочиш ресурсите, върху които имаш контрол, към правилните хора. Няма нужда да спазваш закона, ако Партията ти играе чадър.

Не е важно, дали убиваш хора или спасяваш хора. Важното е шефът да те харесва.

Както при комунистите от БКП, така и при антикомунистите от ГЕРБ се оказва, че единственият път към признанието е да имаш парче от властта. А това става само и чрез ГЕРБ. Може да си математически гений, но член на Партията ще стане директор на съответната математическа гимназия. Може терабайтите да ги люпиш като семки, но няма ти да поддържаш Търговския регистър, ако не си член на Партията или поне – припознат от Нея като любим син.

С връщането на онази реалност се върнаха и онези нрави – притежаващият власт да демонстрира господарско отношение към останалите. И да се надува като въшка на чело.

Затова българите отново се гледат на кръв, все едно делят бащин имот без завещание. Срещата с непознат не е дружелюбна, по силата на пазарния принцип „този утре може да ми е клиент на фирмата или съдружник в някакво начинание“. Срещите са враждебни и агресивни, защото участващите страни веднага влизат в друга игра – как да разберат, кой има повече власт от останалите. И започват да си мерят агресията и надутостта, а не – възпитанието и любезността.

С бягството на чуждестранните инвестиции, паднали 14 пъти само в първата година на „Бойко-3“, се оттеглят и онези нрави, при които надутостта и агресията не са правило. На тяхно място се настанява „дълбокият българин“, свъсил вежди, гледащ лошо и стиснал, за всеки случай, юмруци.

Ако нямаш проблем с равенството – ако знаеш, кой си – всички около теб са братя и сестри до доказване на противното. Нравите са дружелюбни, никой не се надува; и държавата намира своето естествено състояние в онова, което консервативният философ Роджър Скрутън нарича „гражданско приятелство“. Ако не знаеш, кой си и имаш проблеми с равенството – е, ясно е, какво става. Пуснете новините по телевизора и гледайте внимателно поведението на онези, които имат власт над вас.

Беше смешно човек да гледа, как тежко провинциален и дълбоко неук българин се надува пред по-интелигентни от себе си. Вече не е смешно, тъй като това надуване стана принцип, който организира всички обществени отношения. Като в дивашка орда или в шайка разбойници.

Мир вам, мои братя и сестри…

Ако Ви е харесала статията, подкрепете ни във facebook!

Източник: Вести