Площадът гъмжеше от светлини и смях. Децата се плъзгаха на кънки, бузите им се бяха зачервили от студа. Двойки крачеха, хванати за ръка, увити с шалове и изпълнени с усмивки. Групичка коледари пееше край голямата елха и гласовете им звучаха топло, въпреки хладния въздух.
Огледах всичко, опитвайки се да почувствам… нещо. Бихте си помислили, че успял човек като мен – сираче, израснало и станало бизнесмен – не би се чувствал не на място тук.
Но ето ме, отново сам, както всяка година по празниците. Имах няколко връзки през годините, но партньорите ми виждаха само парите, не и мен като човек.
Изведнъж усетих как някой се блъсна в мен и се обърнах, за да видя млада жена, просната на земята, която ме погледна с широка усмивка. Смехът ѝ беше заразителен и за секунда не можах да сдържа усмивката си. Тя беше красива, с очи, които грееха, и искра в погледа, която ме изненада.
— Опа! — засмя се тя, още седнала на леда. — Съжалявам! Май не съм толкова добра на кънки, колкото си мислех.
— Няма проблем — отвърнах и ѝ подадох ръка да стане. — Сигурна ли си, че си добре?
Но изведнъж се появи висок мъж, който я дръпна настрани с намусено изражение.
— Хей, пич, какво си мислиш, че правиш? Сваляш приятелката ми?
— Не, нищо подобно — казах бързо, като отстъпих назад с вдигнати ръце. — Просто ѝ помагах да се изправи, това е.
— Да, и не го прави — промърмори той, гледайки ме под око, и я дръпна далеч от мен. Тя ме погледна още веднъж и безмълвно прошепна: „Съжалявам“, преди да се изгубят в тълпата.
Застанах там за момент, поклащайки глава.
— Та толкова за чудесата — промърморих. Обърнах се да си тръгна, готов да се прибера.
Тогава усетих как някой издърпва палтото ми. Обърнах се, мислейки, че пак е онази жена, но вместо това се озовах лице в лице с момченце. Не можеше да е по-голямо от осем, с големи кафяви очи и смутена физиономия. Стискаше малък ключодържател, а ръчичката му потреперваше.
— Извинете, сър — каза той с тих и любезен глас. — Аз… имам нужда от помощ. Не мога да намеря семейството си. Не съм ги виждал от дни.
Думите му ме пронизаха като леден вятър.
— Семе́йството ти… Изгуби си семейството? — попитах и клекнах, за да сме на едно ниво. — Кога за последно ги видя?
Момчето наведе глава и започна да рита снега с обувката си.
— Не знам. От доста време ги търся. Но… моля ви, сър, не се обаждайте в полицията.
— Да не се обаждам в полицията? — попитах изненадано. — Но ако се луташ от дни…
Той размаха глава твърдо.
— Не, не полиция. Чух как хората казват, че ако родителите нямат пари, полицията взима децата. А семейството ми е бедно. Страх ме е, че ще ме отведат и мен.
Погледнах го, усещайки нещо, което не бях изпитвал от години. Спомних си какво е да си дете и да се тревожиш, че може да те вземат от семейството ти.
— Добре — казах нежно и сложих ръка на рамото му. — Обещавам, няма да викам полиция. Ще измислим нещо. Става ли?
Той кимна и изглеждаше облекчен.
— Благодаря, сър. Не знаех кого да помоля за помощ.
— Казвам се Денис — представих се. — А ти как се казваш?
— Бен — отвърна той и стисна по-здраво ключодържателя си.
— Добре, Бен — рекох. — Хайде да те закараме у вас. Знаеш ли адреса?
Той кимна.
— Далеч е, но ще ви покажа. Мисля, че си спомням.
Обадих се на шофьора си и зачакахме на студа, докато спря пред нас. Бен се качи пръв, сгушвайки се на задната седалка. Аз седнах до него и затворих вратата.
— Разкажи ми за ключодържателя — подех разговор, за да разчупя мълчанието. — Изглежда специален.
Той погледна надолу към малко сребърно сърце в ръката си.
— Ами… подариха го на мястото, където живеех известно време.
Погледнах го по-внимателно и разбрах, че ми е много познат.
— Обичаш ли Коледа? — попитах го, сменяйки темата.
— Да, харесвам я — каза той, вперил поглед през прозореца.
Когато стигнахме адреса, който ми беше посочил, слязохме и тръгнахме към вратата. Бен почука веднъж, после втори път. Никой не отговори.
— Може би са отишли при баба и дядо — каза, но и той не звучеше убеден.
Погледнах към площада, чийто светлини блещукаха в далечината.
— Добре, Бен — предложих, клякайки отново до него. — Да почакаме. Какво ще кажеш да се върнем на площада и да се позабавляваме? Карай ли си се някога на кънки?
Той ме погледна, а очите му светнаха.
— Не съм опитвал! Наистина ли може?
— Разбира се, защо не? — усмихнах се.
Тръгнахме обратно, а Бен сияеше от вълнение. Площадът беше озарен от светлини, нанизани по всяко дърво, а децата се гонеха напред-назад. Отдавна не бях празнувал истински, но тази вечер беше различна.
— Първо на пързалката? — попитах, като посочих към ледената пързалка.
— Да! Моля те! — извика той, широко усмихнат.
— Добре, да вземем кънки.
След няколко минути се озовахме на леда. Бен се затича, в началото залиташе, махаше с ръце, за да пази равновесие. Не че аз бях някакъв виртуоз, но поне успях да стоя прав. Хлъзгахме се, препъвахме се, смеехме се. От години не се бях чувствал толкова лек.
— Виж, Денис! Справям се! — извика той, вече по-уверен, с широка усмивка на лицето.
— Супер си, направо професионалист — отвърнах през смях. — Май аз ще се уча от теб!
След пързалката се пробвахме на една игра за хвърляне на обръчи, но Бен не успя да спечели, макар че ентусиазмът му беше огромен.
— Може ли горещ шоколад? — попита той, оглеждайки се за щанда наблизо.
— Разбира се — кимнах. Сдобихме се с две чаши, горещи и ухаещи прекрасно. Седнахме на една пейка и наблюдавахме тълпата. Бен сръбваше от шоколада, а на лицето му се изписваше спокойствие.
Гледах го и усещах някаква топлина в сърцето, която не бях изпитвал отдавна. Едва няколко часа го познавах, а вече се чувствах свързан с него. Не исках вечерта да свършва.
Но накрая се изправих с въздишка.
— Бен, може би е време да се приберем в… онова място.
Той ме погледна учудено и видимо се натъжи.
— Как разбра?
Усмихнах се леко и посочих ключодържателя:
— Познах го в мига, в който го видях. И на мен навремето ми дадоха такъв. Отприщи много спомени.
Очите му се разшириха.
— Ти… и ти ли беше там?
Кимнах:
— Отдавна. Бях на твоите години. Така че знам какво е да искаш семейство, дори само за една вечер.
Бен сведе поглед и кимна:
— Просто… исках да се почувствам, че имам семейство за Коледа.
— Разбирам — казах тихо. — И се радвам, че прекарах Коледа с теб, Бен.
Той ме погледна, а в очите му видях благодарност:
— И аз, Денис.
Тръгнахме обратно към приюта в мълчание, с чувство на топлота помежду ни. Когато стигнахме, пред вратата ни чакаше позната фигура. Беше същата млада жена, която се беше блъснала в мен на лед rink. При вида ни въздъхна с облекчение.
— Ето ви! — извика тя, втурвайки се да прегърне Бен силно. — Толкова се тревожихме за теб. Трябва да уведомим полицията, че вече си тук.
Бен стисна ръката ѝ и прошепна:
— Добре съм, Сара. Денис ми помогна.
Жената ме погледна, изражението ѝ омекна.
— Благодаря ви много, че го върнахте. — Пое си дълбоко дъх, после добави с уморена усмивка: — Аз съм Сара. Доброволка съм тук. Търсехме Бен още от следобед.
— Приятно ми е, Сара. — отвърнах, осъзнавайки, че това явно не беше просто случайна среща. Постояхме така миг, споделяйки тишината на облекчението. Изглеждаше изморена, а в очите ѝ се четеше смес от болка и нещо друго — може би тъга.
Поколебах се и попитах:
— Тежка вечер ли имаше?
Тя кимна, отмествайки поглед:
— Разбрах, че приятелят ми… е изневерявал. Точно тази вечер, представяте ли си. — Тъжна усмивка се появи на лицето ѝ, докато едва не изтри сълза. — Но явно така става понякога.
Внезапно ми се прииска да я поканя на кафе:
— Ако… желаете, може да пийнем кафе?
Тя погледна Бен, после отново мен:
— Всъщност… бих искала.
През следващите няколко месеца започнах да посещавам приюта редовно. Със Сара се срещахме там, говорехме с часове и помагахме заедно. Колкото повече време прекарвахме, толкова повече се сближавахме — и двамата, и с Бен. Той сякаш грейваше, когато бяхме всички заедно. Скоро приютът се превърна в дом, за който не бях и подозирал, че ми липсва.
До следващата Коледа всичко се промени. Аз и Сара се бяхме оженили и осиновихме Бен като наш син. Тази Коледа се върнахме на площада — тримата, държейки се за ръце, заобиколени от смях и светлини.
Гледахме кънкьорите, пийвахме си горещо какао и се чувствахме спокойни като едно истинско семейство, сякаш станахме свидетели на собственото си коледно чудо.
0 Comments