„Не я приех поради отсъствие при зачеването“ или защо отношенията между Йосиф Сърчаджиев и дъщеря му Алекс бяха толкова сложни

Срам ме е, че този човек е наричан мой баща. Не може да приемеш за баща някой, който никога не е бил до теб – той за мен е единствено биологичният ми баща. За мен той е напълно безразличен, а това безразличие е най-страшното, каза преди години Алекс за баща си

„Не приех Алекс за моя дъщеря поради трайно отсъствие в момента на зачеването й.“ С тези абсурдни думи, изречени от Йосиф Сърчаджиев пред съда през 80-те, започва една от най-драматичните семейни истории в съвременния български културен живот.

Опитът на известния актьор да се скрие зад юридически аргументи и да избегне бащинството си, го обрича завинаги на студено отчуждение. Твърдението му не издържа пред резултатите от ДНК тестовете, а създава непреодолима бариера между него и малкото момиче, което току-що се е появило на този свят.

Александра Сърчаджиева идва на бял свят от страстната, но забранена връзка между Йосиф и другата голяма фигура на родния театър – Пепа Николова. В този период обаче Сърчаджиев вече е женен за сценаристката Райна Томова и избира да остане при нея. В резултат, Алекс се оказва нежелана, а бащата целенасочено се дистанцира от нея, избирайки да заличи присъствието ѝ от живота си. Решението му да запази официалното семейство на всяка цена води до отхвърляне на собствената му дъщеря, която за него остава непозната.

Алекс се ражда от любовта на големия актьор с Пепа Николова, но при зачеването й Йосиф е обвързан с Райна Томова

С годините Алекс расте под грижите на своята майка, но винаги усеща липсата на баща. Това отсъствие се превръща в дълбока болка, която тя не крие и в първите си медийни изяви. Алекс често подчертава, че истинският родител е този, който те гледа и се интересува от теб, а не просто името в документите. За нея Йосиф се явява символ на безразличието, което според думите ѝ е далеч по-разрушително от омразата.

Най-тежкият момент във взаимоотношенията им настъпва през 2006 г., когато Пепа Николова си отива, оставяйки Алекс напълно сама. Вместо подкрепа и бащина закрила, тя получава единствено дистанцирано и студено съобщение от Йосиф.

„Болката ти е голяма, Господ ще бъде с теб“, гласят тези няколко думи, написани единствено с името Йосиф. С този кратък жест на емоционална дистанция, връзката между тях окончателно се прекъсва, без шанс за топъл разговор или сближаване.

Алекс открито заяви, че е простила на баща си: „Когато си тръгнат гневът и обидата, тогава е много хубаво на душата ти. Не можеш да искаш някой насила да общува с теб. Ако той се чувства щастлив по този начин, коя съм аз, за да го съдя?“

За мнозина трудностите, които преживява Йосиф Сърчаджиев по-късно, се възприемат като своеобразна кармична възвръщаемост. След тежък инсулт, ценностите му се преобръщат и той започва да оценява миналото си с нова доза разкаяние. В няколко откровени интервюта признава, че е бил лош баща и че дистанцията между него и Александра му тежи изключително. Въпреки това, така и не предприема стъпка към истинско помирение или лична среща с дъщеря си.

От своя страна, Алекс преминава през свой дълбок катарзис, особено след като самата тя става майка и преживява тежката загуба на съпруга си Иван Ласкин. Тези събития ѝ помагат да разбере, че гневът и болката само тровят човека отвътре. Тя намира сили да прости, макар и без да има реален контакт с баща си, и го показва в автобиографичния си спектакъл, където споделя, че истинското освобождаване идва, когато си тръгнат гневът и обидата, а човек не може да изисква нищо на сила от другите.

Така, макар физическото сближаване да не се случва, тази семейна история получава своя завършек на духовно ниво. Двамата актьори така и не намират път един към друг, а техният случай остава пример за това как личните решения и обществените норми могат да разрушат най-естествената човешка връзка. В крайна сметка, болката се превръща в урок по смирение и показва, че истинската прошка не зависи от другия, а само от собственото сърце.

Хронология на едни трудни отношения:

• 1983 г.: Александра Сърчаджиева се ражда като плод на бурната, но извънбрачна любов между Пепа Николова и Йосиф Сърчаджиев. В този момент Йосиф вече има брак с Райна Томова и категорично избира официалното си семейство, отказвайки да признае дъщеря си.

• Средата на 80-те: Следва тежко дело за бащинство, заведено от Пепа Николова. В опит да избегне отговорност, Йосиф Сърчаджиев изразява пред съда спорната фраза: „Не приех Алекс за моя дъщеря поради трайно отсъствие в момента на зачеването й.“ ДНК тестът обаче безспорно доказва бащинството му, въпреки че той продължава да настоява публично, че има само една дъщеря – Ана.

• Краят на 80-те и 90-те: Алекс расте с майка си, лишена от бащина грижа и изпитва остра изолация спрямо своите връстници. По-късно тя ще разкаже: „Като малка ми беше много мъчно защо нямам баща, защо съм само с един родител. Че нямам отношения с него, а другите деца разказват техните бащи какво са направили за тях, а за мене – нищо.“

• 2004 г.: Йосиф Сърчаджиев преживява тежък инсулт, който застрашава живота му. Тогава младата Алекс изпитва тревога за здравето му, но не се осмелява да го посети, за да не провокира емоционален стрес. Вместо това се информира ежедневно за състоянието му: „Звънях един месец на лекарката му да питам как е той, исках да го видя, но не знаех как ще реагира, а знаех, че не е хубаво да се вълнува. Не отидох, а всеки ден звънях да питам как е.“

• 2006 г.: След смъртта на Пепа Николова, 23-годишната Алекс остава напълно сама, изправена пред най-голямата си житейска болка. В този момент не получава бащинска подкрепа, а само дистанцирано съобщение: „Болката ти е голяма, Господ ще бъде с теб. Йосиф.“

• 2011 г.: Натрупаните гняв и разочарование избухват публично по време на интервю на Алекс в „На кафе“: „Срамувам се, че този човек ми се води баща. Не може да ти е баща човек, който никога не се е грижил за теб, той не ми е баща, води ми се биологичен баща. За мен той е безразличен, а безразличието е най-страшното.“

• 2016 г.: След години възстановяване и вътрешни размисли, Йосиф Сърчаджиев за първи път публично признава вината си за пропуснатото бащинство: „Бях лош родител! Тежи ми, че не си говорим с дъщеря ми Александра. Не съм я гледал по телевизията, защото следя само новините, нищо друго.“ Той признава, че избягва да я вижда на екран, за да не се връщат старите рани.

• 2021–2022 г.: Алекс създава спектакъла „На живо“, където разказва за своя път към прошката и освобождаването от обидата: „Когато си тръгнат гневът и обидата, тогава е много хубаво на душата ти. Не можеш да искаш някой насила да общува с теб. Ако той се чувства щастлив по този начин, коя съм аз, за да го съдя?“

• 30 юни 2026 г.: Йосиф Сърчаджиев напуска този свят, а тази сложна семейна история приключва без физическо сближаване между баща и дъщеря. Връзката им остава нереализирана на практика, но духовно е завършена чрез силата на прошката, оставайки като един от най-запомнящите се примери за отчуждение и цената на родителската отговорност.

Тази история ясно показва, че понякога прошката е въпрос на личен избор, а не на взаимност. Сложните отношения между родители и деца понякога намират своя край по напълно неочакван начин.