ГЛАВА ВТОРА
Прегледах съобщението отново и отново. После разгледах по-внимателно – в ъгъла пишеше дата и час. Снимката беше от предната вечер. Значи не беше спомен от миналото. Докато аз си мислех, че Петър е сам и мисли за мен, той държеше друга жена така, както е държал мен.
Опитах да се свържа с него. Първо даваше свободно, после прекъсна. Пробвах пак – отново прекъсна. След малко получих съобщение:
„Зает съм, ще ти се обадя.“
Кратко, студено. Не приличаше на него. Или може би приличаше на онази негова част, която не познавах.
Даниела се наведе да види какво става. Аз инстинктивно скрих телефона. Не исках очи, не исках свидетели. Но тя вече беше станала свидетел, без да я каня.
„Покажи“, каза тихо тя.
Показах ѝ. Когато видя снимката, устните ѝ се изкривиха в почти незабележима усмивка. Нито щастлива, нито злорадстваща – по-скоро на човек, който го е очаквал.
„Това… може да е недоразумение“, прошепна тя. Но не звучеше убедено.
„Недоразумение?“ повторих и думата прозвуча като обида. „Той е с друга жена.“
„Може да е сестра, братовчедка…“
„Той няма сестра“, прекъснах я.
Даниела замълча, после каза нещо, което не очаквах:
„Мария, понякога мъжете… имат два живота.“
Изрече го спокойно, сякаш казва нещо за времето. Сякаш не беше нещо, което може да те разруши.
В този миг почувствах втори страх, по-тежък от първия. Не само че Петър ме е лъгал, а и че някой наоколо го знае.
„Кой изпрати снимката?“ попитах.
Даниела сви рамене.
„Не знам. Може някой, който иска да ти помогне.“
„Или някой, който иска да ме удари.“
Тя не каза нищо. Пиеше бавно, като че всяка глътка ѝ даваше време да мисли.
Погледнах отново непознатия номер, от който дойде снимката – и тогава видях нещо, което ме смрази.
Цифрите в началото ми бяха познати – виждала съм ги в телефона на Даниела, когато ми е показвала пропуснати обаждания.
Не бях сигурна. Но съмнението вече се беше наместило.
А когато съмнението влезе, не си тръгва лесно.
ГЛАВА ТРЕТА
Същата нощ не успях да мигна. Даниела заспа бързо и дишаше равномерно, а аз гледах тавана и слушах как морето удря камъните, сякаш брои времето до нещо неминуемо.
На сутринта реших да не се преструвам повече.
Излязох на терасата и му се обадих. Този път Петър вдигна.
„Здравей“, каза той спокойно, сякаш нищо не се е случило. „Как си?“
„Видях те“, казах.
Настъпи кратка пауза, достатъчна обаче да каже всичко.
„Какво си видяла?“ попита той, вече не толкова спокоен.
„Снимка. С жена.“
„Мария…“ започна той, като се опита да ме върне обратно в ролята на доверчивата. „Не е това, което си мислиш.“
Тази фраза беше толкова изтъркана, че почти се засмях. Но не можах.
„Тогава кое е? Кажи ми.“
„Тя е… човек от работата. Имаше проблем, трябваше да се видим.“
„И затова се прегръщате?“ Гласът ми прозвуча отчаян, не истеричен.
„Снимката подвежда.“
„Ти подвеждаш“, казах. „От колко време?“
„Мария, не усложнявай.“
„Не усложнявай? Аз ли усложнявам, или ти водиш двоен живот и ме караш да си съчинявам оправдания?“
Той въздъхна, този въздишък ме нарани повече от всичко – беше въздишка не на човек, уморен от лъжи, а от мен.
„Добре“, каза. „Ще ти кажа, но не по телефона.“
„Не“, казах. „Сега. Или всичко приключва.“
Отново пауза.
„Не мога“, каза тихо.
„Не можеш или не искаш?“
„Има неща… които не разбираш.“
„Тогава ми ги обясни.“
„Не по телефона.“
И тогава разбрах – няма да ми обясни никога. Щеше да ме държи в мъгла, докато не спра да питам. Докато привикна. Докато стана жена, която търпи.
„Добре“, казах. „Свърши се.“
Той не отговори. Само дишаше. После гласът му стана рязък:
„Не прави глупости, Мария.“
„Глупости? Това да се пазя ли е глупост?“
„Ти не знаеш в какво се забъркваш.“
Тази реплика ме накара да настръхна – тонът му вече беше заплаха, не съжаление.
„В какво?“ попитах, но той вече беше прекъснал.
Стоях с телефона, гневът и страхът се бореха в мен. И направих единственото, което можех да контролирам.
Спрях да му отговарям.
Изтрих го от телефона.
Изтрих го от снимките.
Изтрих го от живота си.
Или поне така си мислех.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Даниела се събуди късно и ме намери на терасата, загледана в морето. Косата ми беше разрошена, очите ми – зачервени от безсъние, но стоях по-уверено.
„Говори ли с него?“ попита тя уж между другото.
„Да.“
„И?“
„Свърши се.“
В очите ѝ пробяга сянка на разочарование, която бързо замени с усмивка.
„Така е най-добре“, каза. „Заслужаваш нещо повече.“
Думите ѝ звучаха правилно, но тонът не беше убедителен. Това ме накара да се отдръпна – не от нея като приятел, а от мисълта, че тя ми е сигурното място.
Излязох сама да се разходя – исках да се изгубя сред анонимните улици, да се слея с тълпата и мириса на храна. Желанието ми беше да забравя собственото си сърце.
До малкото пристанище лодките бяха вързани една до друга като съдби, които не могат да се разделят. Седнах на ръба и оставих мислите си на вятъра.
„Извинете.“
Огледах се и видях непознат мъж с торба плодове. Лицето му бе уморено, но очите – ясни.
„Изпуснахте това“, подаде ми тънка гривна, която дори не бях усетила, че съм изпуснала.
„Благодаря“, казах тихо.
Той се усмихна леко.
„Не изглеждате като човек, който се радва на морето“, каза спокойно.
Можех да се пошегувам, но вместо това изрекох:
„Разбрах, че човекът до мен не е този, за когото го мислех.“
Мъжът не се смути. Само седна на уважително разстояние.
„Това боли. Понякога обаче е и подарък.“
Погледнах го. Исках да му кажа да не философства, но в гласа му нямаше поза.
„Как се казвате?“ попитах.
„Явор.“
„Аз съм Мария.“
„Мария“, повтори бавно. „Ако искате – може да разкажете. Или да помълчим.“
Тази простота ме разтърси – Петър винаги имаше план, оправдание, стратегия. А този човек предлагаше просто тишина.
Стояхме така дълго. Аз говорех, после той. Разказах му само малка част, той не настояваше. Не се държеше като спасител, просто беше там.
Когато слънцето слезе ниско, Явор стана.
„Ще бъда тук и утре“, каза. „Ако ви се иска да не сте сама.“
Не обеща „завинаги“. Само утре.
Това ми се стори по-истинско от всяко „винаги“, което бях чувала досега.
ГЛАВА ПЕТА
На следващия ден пак отидох. Казах си, че минавам случайно, но вътре знаех – търсех нещо отнето.
Явор ме чакаше. Държеше книга и две бутилки вода.
„Не знаех какво обичате, затова донесох най-обикновеното.“
Седнах до него и за първи път от дни се усмихнах искрено.
Дните се изпълваха с разходки, разговори, тишина, която не тежи. Явор не ме разпитваше за Петър, освен ако аз не започнех. Понякога го хващах да ме гледа, сякаш търси по лицето ми следите на болката и внимава да не ги докосне.
Даниела, разбира се, забеляза. Когато се прибрах по-късно, ме попита:
„Къде беше?“
„Разхождах се.“
„С кого?“
„С един човек.“
Тя се засмя остро:
„Бързо се утешаваш.“
Тази дума ме засегна – не защото беше вярна, а защото беше казана със злоба.
„Не се утешавам“, отвърнах. „Дишам.“
Даниела вдигна ръце:
„Добре, само да не се влюбиш“, каза и отиде да си прави кафе.
Но думите ѝ останаха във въздуха.
Една вечер Явор ме заведе на по-тих бряг. Там морето беше дълбоко и спокойно, сякаш поглъща всяка тайна.
„Ще си тръгнеш скоро“, каза той.
„Да.“
„Вероятно няма да искаш да вземеш нищо оттук освен спомени.“
„Не знам“, признах.
Явор се приближи внимателно. В погледа му имаше въпрос.
Аз не се отдръпнах. В мен имаше страх, но и копнеж за нежност, която не лъже.
Той ме целуна леко – сякаш проверява дали ще кажа „не“. А аз не казах.
Тази целувка не
0 Comments