Тишината в офиса ми никога не беше била толкова осезаема. Четиридесет години труд. Четири десетилетия между шумни машини, строителен прах и непрекъснат поток от срещи, на които се решаваха съдбите на хора. Започнах с голи ръце и заем, който ме преследваше като сянка. А сега, докато гледах златния часовник на махагоновото бюро, осъзнавах, че съм стигнал края.
Стефан остави писалката настрана. Всичко беше приключило. Фирмата вече имаше нов собственик, активите бяха прехвърлени, а банковата му сметка беше повече от осигурена. Имаше не просто спокойствие, а истинска свобода.
„Свободен си“, прошепна си, докато наблюдаваше как дъждовните капки се стичат по прозореца на високата сграда. Без повече срокове. Без безсънни нощи, в които се тревожеше дали ще успее да изплати заплатите.
Облече палтото си и излезе, без да се обръща назад. В дома го очакваше бутилка скъпо вино и планове за пътешествия. Или поне така вярваше.
Когато прекрачи прага на просторния хол, Стефан завари Мартин на дивана. Синът му – на 32 години, здрав, с платено до последната стотинка висше образование в престижен университет, но вече година без нито ден работа. Мартин се взираше в телефона си и не реагира на влизането на баща си.
— Приключих — обяви Стефан, опитвайки се да вложи тържественост. — От днес вече съм пенсионер.
Мартин свали телефона и се усмихна нехайно. — Супер, татко. Честито. Това значи ли, че ще имаме време да обсъдим онзи проект?
Стефан въздъхна тежко. „Проектът“ беше поредна авантюра за бързи пари, изискваща огромни вложения и напълно липсващ бизнес план.
— Мартин, седни — обърна се той към сина си и посочи фотьойла. — Имаме сериозен разговор.
Синът се надигна неохотно. — Звучиш сериозно. Да не би да си ми увеличил издръжката?
Тези думи бяха като шамар. Издръжка – за зрял мъж. — Напротив — отвърна Стефан със студен тон. — Кранчето се затваря, Мартин.
Мартин се засмя, сякаш беше чул забавен анекдот. — Шегуваш се?
— Не. Приключих с работата, за да живея аз, не ти. Четиридесет години се лишавах, не спях, рискувах всичко. Ти си здрав, с диплома. Време е да поемеш живота си. От следващия месец спирам преводите, няма повече плащания за апартамента в центъра. Ще трябва да си намериш работа.
Постепенно усмивката на Мартин избледня, отстъпвайки място на злоба, която Стефан рядко бе виждал. — Наистина ли? Ще ме оставиш без нищо, след като си милионер? Продаде фирмата и сега ще изхвърлиш собствения си син?
— Няма да си на улицата. Имаш образование, а тук винаги има покрив за теб, докато стъпиш на краката си. Но луксът приключи. Няма да плащам за безделието ти.
Мартин скочи, лицето му пламтеше от гняв. — Аз имам стандарти, татко. Имам приятели. Не мога да работя като някакъв чиновник за хиляда лева. Това е унизително!
— По-унизително е да чакаш баща ти да плаща сметките ти, докато ти не правиш нищо — каза Стефан. — Решението е окончателно.
Погледът на Мартин беше леден. — Ще съжаляваш — прошепна. Усмивката му се върна — този път накривена и мрачна. — Ще съжаляваш горчиво.
Мартин грабна якето си и излезе с такъв трясък, че чашите във витрината иззвъняха. Стефан остана в тишината, усещайки болезнено стягане в гърдите си.
Глава 2: Обаждането
Нощта беше неспокойна. Стефан се мяташе в леглото, думите на сина му не му даваха мира. „Ще съжаляваш.“ Колко може да направи разглезен мъж? Вероятно ще се разсърди за малко и ще приеме реалността.
На сутринта небето беше безрадостно сиво. Стефан си направи кафе и излезе на верандата, опитвайки да си върне усещането за ново начало. Тогава телефонът иззвъня.
Обаждаше се Мая – приятелката на Мартин. Скромно момиче, работещо в книжарница, което Стефан винаги харесваше, макар да не разбираше връзката й със сина му.
— Ало? — вдигна той.
— Стефан! Господи, Стефан! — Гласът ѝ беше изплашен, заглушен от сълзи. Дишаше учестено, сякаш бе тичала дълго.
— Мая, успокой се. Какво става? Къде е Мартин?
— Той… той го направи! — хлипаше тя. — Опитвах се да го спра, но ме заключи в банята. Едва сега излязох… Взе всичко!
Сърцето на Стефан прескочи. — Какво е взел? Обясни, моля те!
— Документите, Стефан! Нотариалните актове, всички папки от сейфа у вас. И… и личната ти карта, старата. Каза, че отива при нотариус. Че има пълномощно!
Светът на Стефан се обърна. Сейфът. Там бяха документите за всички имоти, включително вилата на морето и апартаментите под наем – основният му пасивен доход. Но как, след като само той знаеше кода?
— Как е отворил сейфа? — извика Стефан, скачайки.
— Снимал те е, докато го отваряш. Видял е комбинацията. Стефан, урежда бърз заем. Огромен! Ипотекира всичко!
Стефан затвори и се втурна към кабинета. Картината над сейфа беше отместена, а вратата зееше отворена – вътре беше празно.
Време за паника нямаше. Трябваше да действа веднага.
Глава 3: Сянката на лихваря
Адвокатската кантора на Петър беше в стара сграда в центъра. Петър беше негов приятел и доверен адвокат още от студентските години. Когато Стефан нахлу, мокър и пребледнял, Петър веднага усети тежестта на проблема.
— Блокирахме сметките, доколкото можахме — съобщи Петър, след като изслуша всичко. — Но ако вече има подписан договор за ипотека с фалшиво пълномощно… ситуацията е сериозна.
— Как може да е законно? — Стефан удари по масата. — Не съм подписвал нищо!
— Това е измама. Но докато съдът докаже, парите ще са изчезнали. А кредиторът… — Петър погледна документите от имотния регистър. — Не е банка.
Стефан застина. — Кой тогава?
— Фирма, свързана с Асен „Колекционера“. Знаеш го – частни заеми с огромни лихви. Те не питат много, когато имотите струват милиони.
Асен. Име, което плашеше дори опитните бизнесмени. Човек, който не съдеше длъжниците – а ги чупеше.
— Мартин е взел половин милион евро — каза Петър тихо. — Срещу всички твои имоти.
Стефан се отпусна на стола. Синът му не просто го беше обрал. Продаде живота на баща си на лихварите.
— Къде са парите сега? — попита Стефан, пресъхнал.
— Изпратени в офшорна сметка. Мартин е изчезнал. Мая каза, че още сутринта си е тръгнал.
Телефонът на Стефан отново иззвъня. Номерът беше непознат.
— Г-н Стефанов? — гласът звучеше мазно-учтиво, но заплашително.
— Кой се обажда?
— Аз съм представител на новите ви партньори. Искахме да ви поздравим за успешната сделка. Синът ви е доста убедителен. Първата вноска по лихвата е дължима следващия петък. Знаем къде живеете.
Връзката прекъсна.
Глава 4: Скритият живот
Стефан не се прибра у дома. Чувстваше, че къщата му вече не е убежище, а капан. Отиде при сестра си Теодора – единственият човек, на когото имаше пълно доверие.
— Винаги съм ти казвала, че го глезиш — каза Теодора, сипвайки му чай с треперещи ръце. — Но това надмина всичко.
— Трябва да го намеря, Теди. Преди да изхарчи парите или Асен да поиска още.
В стаята влезе Йоана, дъщеря на Теодора – студентка по право, пълна противоположност на Мартин – учи, скромна, наблюдателна.
— Вуйчо — седна до него тя. — Има нещо, което не знаеш за Мартин.
Стефан я погледна уморено. — Какво може да е?
— Мартин не е просто безработен. Има… проблеми. Отдавна.
— Какви?
— Хазарт — каза Йоана тихо. — Не само спортни залози. Онлайн покер, нелегални казина. Преди месец искаше да стана поръчител по бърз кредит. Отказах. Тогава сподели, че дължи на лоши хора. Че ако не плати, ще го пребият.
Всичко започна да се подрежда. Арогантността на Мартин, взискателността към пари, заплахата… Всичко бе заради страх и отчаяние. Парите не бяха за лукс, а за спасение.
— Знаеш ли къде може да се крие? — попита Стефан.
— Има момиче… не Мая, друга. Лилия. Харесва скъпите подаръци. Мартин беше наел тайна квартира на нейно име, за да не разбереш.
В Стефан се надигна гняв, но и решимост. — Къде е тази квартира?
Йоана отвори лаптопа. — Не знам точния адрес, но знам профила й. Постоянно качва снимки. Виж тази гледка… Това е новият комплекс в „Бояна“.
Глава 5: Сблъсъкът
Стефан, заедно с двама охранители, които Петър му беше препоръчал, стоеше пред вратата на луксозния апартамент. Сърцето му препускаше. Не беше от хората на насилието, но сега ставаше дума за оцеляване.
Почукаха. Без отговор. Един от охранителите – едър, с белег на брадата – кимна и с един удар отвори ключалката.
Вътре – хаос. Скъпо шампанско по пода, дрехи навсякъде. На дивана седеше Лилия, изплашена. Мартин бързо тъпчеше пачки в сак.
Като видя баща си, пребледня. — Татко… не е това, което мислиш.
Стефан прекрачи разпилените банкноти. — Не е това, което си мисля? Ти изчезна с всичко, за което съм се борил! Подписа ме на лихвари!
— Нямах избор! — изкрещя Мартин, отстъпвайки. — Щяха да ме убият! Дължах двеста хиляди!
— А сега какво? Взе половин милион? Къде са останалите пари?
— Останалото… щях да инвестирам. Да ги умножа и върна, преди да разбереш! Имах схема!
— Схема… — Стефан се засмя горчиво. — Болен си, синко. Патологичен лъжец.
Мартин направи опит да премине покрай охранителите. — Оставете ме! Това са мои пари!
Охранителят го хвана и го върна на дивана. Сакът се отвори, пачките се разпиляха.
— Тези пари — каза Стефан студено — са на Асен. Ще му ги върнеш.
— Не! — изпищя Мартин. — Ако ги върна, ще ме убие заради лихвите! Трябва да избягам!
— Вече не си мой проблем — отвърна Стефан. — Ще опитам да си спася имотите по съдебен път. Ще докажа, че пълномощното е фалшиво. Ще те съдя, Мартин. Ще те в
0 Comments