Телефонът завибрира върху махагоновото бюро и наруши спокойствието в офиса. Беше късен, мрачен ноемврийски вторник. За миг на екрана проблесна известие от семейния чат „Фамилията“. В тази група почти никой не пишеше с месеци, освен ако някой не празнуваше рожден ден или не споделяше нова придобивка.
Съобщението този път дойде от баба Мария.
„Здравейте, мили мои. Извинявайте, че ви притеснявам. Имам нужда от 200 лева за лекарства и малко храна до пенсия. Ще ги върна веднага щом я взема.“
Гледах в телефона. Усетих, че нещо ме стяга отвътре. Баба Мария вече беше на 73 години. Учителка по литература, винаги горда и самостоятелна, никога не беше искала помощ. Живееше сама в стар апартамент в центъра, пропит с аромат на стари книги и сушена лавандула.
Изчаках. Мина минута, още една, после пет.
Видях, че всички са прочели съобщението.
Чичо Петър – големият строителен предприемач с кола за стотици хиляди – не каза нищо.
Леля Даниела, която току-що беше качила серия от снимки с коктейли от екзотична ваканция, също мълчеше.
Стефан, братовчед ми, който често показваше новите си маратонки и разказваше за скъпите дискотеки, не реагира.
Дори баща ми Иван, нейният син, не отговори. Вероятно изчакваше някой друг да поеме инициативата.
В стаята се настани глуха тишина. Дигиталното безразличие беше по-сурово дори от ноемврийския студ. Всеки си имаше оправдание – или така си мислеха. Петър сигурно вярваше, че баба харчи безразборно. Даниела не виждаше причина да се ангажира. Стефан просто не се интересуваше.
Не издържах. Отворих мобилното банкиране, с ръце, треперещи от яд, не от студ. Натиснах „Превод“, въведох сумата. Не 200, а 500 лева. Знаех, че няма да ги похарчи за нищо излишно. Щом е писала в групата, значи положението е наистина сериозно.
Писах ѝ лично: „Бабо, преведох ти ги. Не се тревожи за връщането. Обичам те. Ще мина уикенда да те видя.“
Тя отвърна само с едно сърчице. Това беше всичко.
Три дни по-късно телефонът пак се обади. Този път не беше чат, а обаждане от баща ми. Гласът му звучеше напрегнат, почти паникьосан.
— Дамяне… баба ти. Отиде си. Съседката я е намерила тази сутрин.
Светът притихна около мен. Офисът, колегите, шумът от улицата изчезнаха. Остана само мисълта за самотата на това сърце в чата. И срамът – тежък, лепкав срам, че не отидох веднага, че не се обадих, а просто преведох пари, сякаш това можеше да реши самотата.
ГЛАВА 2: ДОМЪТ НА СЕНКИТЕ
Погребението премина като през мъгла. Лицемерието беше осезаемо. Чичо Петър ронеше театрални сълзи, разказвайки колко велика е била майка му. Леля Даниела стоеше с тъмни очила и моден тоалет, неподходящ за гробищата. Стефан не вдигна очи от телефона си, вероятно залагайки на мачове.
След церемонията всички се събрахме в апартамента ѝ. — Да почетем паметта ѝ, — каза баща ми, но знаех, че са тук заради наследството. Апартаментът беше апетитен залък. Мебели, картини, може би скрити спестявания. Всички приличаха на лешояди, въртящи се над още топлия дом.
Влязох първи. Въздухът беше тежък и влажен. На масата в хола стоеше недопитата ѝ чаша чай до отворен плик.
Доближих се. Другите вече претърсваха шкафове и оглеждаха порцеланите. Чух чичо Петър да вика от спалнята:
— Къде са бижутата ѝ? Знам, че имаше златни пендари от майка си.
Игнорирах го и погледнах съдържанието на плика. Вътре имаше банково извлечение и касова бележка. Датата съвпадаше с деня, в който ѝ пратих парите.
Взех бележката. Замръзнах. Очаквах сметка от аптека или супермаркет.
Но не.
Оказа се, че баба е платила на адвокатска кантора „Стоянов и Партньори“. Услугата: „Изготвяне на завещание и депозит на документи“.
Стоях вцепенен. Баба Мария нямаше кой знае какво да завещава освен апартамента. Защо са ѝ били нужни адвокати точно сега?
В този момент на вратата се появи висок мъж в строг костюм, носещ кожена чанта.
— Добър ден — каза той хладно. — Аз съм адвокат Георги Стоянов. Вие ли сте близките на Мария?
В хола настана пълна тишина. Чичо Петър излезе, стискайки стара кутия, която бързо скри в джоба си.
— Аз съм синът ѝ, Петър — каза важно. — Защо сте тук?
— Тук съм, за да изпълня последната воля на клиентката си — отвърна адвокатът. — И имам нещо, което трябва да ви предам.
Всички се струпаха в хола. Напрежението се усещаше. Братовчедка ми Йоана, „черната овца“ на семейството, се наведе напред с интерес.
Адвокатът отвори чантата и извади запечатана кутия, наподобяваща кутия за обувки, облепена с тиксо.
— Госпожа Мария промени завещанието си три дни преди да си отиде — обяви той.
— Как така го е променила? — изригна баща ми Иван. — Винаги е казвала, че апартаментът остава за мен и Петър поравно!
— Това вече не е така — каза хладно адвокатът. — Апартаментът и всички вещи са запорирани до изясняване на условията по новото завещание.
— Какви условия?! — изкрещя Даниела. — Това е лудост! Жената беше дементна!
— Беше напълно с акъла си — прекъснах ги аз. Гласът ми прозвуча по-силен, отколкото очаквах. — Говорих с нея. Знаеше какво прави.
Всички се обърнаха към мен, с погледи на изненада и гняв.
— Ти си мълчи, Дамяне — изсъска Петър. — Тук говорим за сериозни неща.
Адвокатът вдигна ръка.
— В завещанието има клауза. Всичко, което Мария притежава, ще получи този, който изпълни задачата, поставена в тази кутия. Ако никой не успее до 30 дни, имотът ще бъде продаден, а парите — дарени на дом за сираци.
— Това е шега — изсмя се Стефан. — Баба се базика с нас от гроба.
— Не е шега — каза адвокатът и остави кутията на масата. — Вътре има седем плика — по един за всеки от вас. И един главен ключ. Успех.
Той си тръгна, а ние останахме сами с кутията.
ГЛАВА 3: ПЪРВИЯТ ПЛИК
Никой не посмя да се доближи до кутията. Изглеждаше като бомба, готова да взриви и без това крехкия мир в семейството.
— Аз ще я отворя — каза Петър и грубо скъса тиксото.
Вътре имаше седем бели плика с нашите имена и един стар, ръждясал ключ.
Петър грабна своя плик, разкъса го и зачете. Лицето му побледня, на челото му избиха капки пот. Ръцете му, свикнали с лукса, сега трепереха.
— Какво пише? — попита нетърпеливо Даниела.
Петър смачка листа и го скри в джоба си.
— Нищо важно. Просто глупости на старица.
— Дай да видим! — настоя баща ми.
— Казах, че е нищо! — изрева Петър, така че всички замръзнахме. — Този апартамент е мой! Аз съм плащал сметките ѝ с години!
— Лъжеш — казах тихо. — Ти не си платил нищо. Аз покривах тока и парното последните пет години.
Петър скочи към мен, но баща ми го спря.
— Стига! Не пред паметта на мама!
Взех моя плик. Отворих го бавно. Вътре имаше лист, изписан с познатия ѝ, красив почерк.
„Мили Дамяне, ти беше единственият, който ми помогна, без да задава въпроси. Но и ти имаш своите демони. Знам за кредита, който изтегли, за да покриеш хазартните дългове на брат си, за които никой друг не знае. Ти си добър, но добротата ти те прави слаб. Задачата ти е проста: Намери истината за баща си. Ключът отваря мазето на вилата. Отиди там сам.“
Спрях. Брат ми? Аз нямах брат. Бях единствено дете.
Погледнах към баща ми. Той четеше своето писмо и по лицето му се стичаха сълзи. Седна на дивана и си закри лицето.
— Какво става тук? — попита Йоана, отваряйки своя плик и вперила очи в майка си, леля Даниела. — Мамо, вярно ли е това?
— Какво да е вярно? — отвърна рязко Даниела, стиснала още неотворения си плик.
— Че си имала връзка с мъжа на сестра си? Че аз не съм дъщеря на баща ми, а на…
Тя млъкна и погледна към Петър. В стаята настана ужасяваща тишина. Погледите се стрелкаха между Даниела, Петър и Йоана.
Баба Мария беше хвърлила бомба в семейството. Тя е знаела всичко – години наред е наблюдавала, слушала лъжите, виждала предателствата. И сега, дори след смъртта си, караше всички да се изправят пред истината.
ГЛАВА 4: МАЗЕТО НА ВИЛАТА
Излязох от апартамента, докато другите още се караха. Взех ръждясалия ключ от масата. Никой не ме спря – всички бяха прекалено заети със своите драми.
Качих се в колата — стар хечбек, но верен — и потеглих към вилата. Тя беше в едно планинско село, на час път. Старата къща беше изоставена от години, според всички на ръба на разрухата.
Докато шофирах, главата ми беше пълна с мисли. „Брат ти“. Какъв брат? Винаги са казвали, че съм единствен. Майка ми почина, когато бях на десет. Баща ми не се беше женил повторно.
Стигнах до вилата по залез. Къщата се очертаваше злокобно на фона на мръкващото небе. Дворът беше обрасъл с бурени, прозорците зееха като черни очи.
Отключих входната врата. Стари дъски изскърцаха. Миришеше на влага, миши изпражнения и забрава. Включих фенерчето на телефона и тръгнах към мазето.
Ключът влезе трудно в ключалката. След няколко опита щракна. Слязох по стълбите, които стенеха под тежестта ми.
Мазето беше пълно с буркани, счупени мебели и паяжини. В самия край, зад стара настилка, забелязах нещо странно. Тухлите там бяха различни.
Отидох по-близо. Имаше ниша, скрита зад шкаф. С усилие избутнах шкафа. В нишата стоеше метален сейф.
Не ми трябваше код – вратата на сейфа беше леко открехната. Баба се беше погрижила.
Вътре имаше само дебела папка с документи и няколко видеокасети.
Взех папката, седнах на пода и я отворих.
Първият документ беше акт за раждане:
Име: Александър Иванов Петров.
Дата на раждане: две години преди моята.
Баща: Иван Петров.
Майка: Неизвестна.
Продължих да чета – медицински документи, според които Александър е род
0 Comments