Съпругата ми Десислава прекарва дните си у дома, докато аз работя като лекар. Смените ми в спешното отделение често са по дванадесет, понякога четиринадесет часа – свят на стерилна паника, миризма на йод и постоянното, ненатрапчиво писукане на медицински апарати. Когато се прибирам, попадам в съвсем различна реалност – хаосът на домашната атмосфера.
Гостите са нещо обичайно. Не ги познавам, чувам смеха им още преди да вляза, докато паркирам и усещам как напрежението се надига в мен. Днес не беше изключение – едва влязъл, се препънах в чифт луксозни мъжки обувки, които със сигурност не бяха мои. Въздухът беше наситен с натрапчив, сладникав парфюм, примесен с мирис на изстинала пица.
Всекидневната приличаше на бойно поле: чаши от вино, празни чинии, възглавници разхвърляни навсякъде. Десислава седеше на дивана, загърната в луксозен халат, говореше по телефона и когато ме забеляза, само вдигна ръка за тишина, усмихвайки се бързо и разсеяно – усмивка, която не стигаше до очите ѝ.
Върнах се вкъщи изтощен и гладен. Както очаквах, хладилникът беше почти празен – останал беше само половин лимон и отворена кутия кисело мляко, чийто аромат вече се беше вкиснал. Стегнах гърлото си. Аз бях този, който плащаше огромния кредит за тази къща, ипотеката, която ни висеше над главите като дамоклев меч, а не можех да намеря дори залък за вечеря.
Тя затвори телефона.
„Скъпи, тук ли си? Страхотно. Беше ужасен ден, Мила беше тук, после дойде един… партньор, имахме толкова работа.“ Мила беше по-малката ѝ сестра, студентка, която винаги изглеждаше напрегната.
„Няма нищо за ядене, Деси.“ Гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках.
Тя въздъхна, все едно аз я обременявах. „Знам, ужасно е. Не стигнах до магазина. Много съм изморена. Ще ми помогнеш ли малко с почистването? Просто не мога да гледам тази бъркотия.“
Това беше обичайното – аз работя, аз се прибирам и аз подреждам след нейните „тежки дни“. Обикновено преглъщам всичко и започвам да събирам чашите, защото миризмата на застояло вино ме побърква. Но не и тази вечер.
„Не.“
Настъпи тишина. Десислава примигна, сякаш не разбра какво казвам.
„Какво каза?“
„Казах не. Няма да чистя. Току-що приключих операция, която продължи шест часа. Спасих живот. Ти беше тук цял ден. Какво изобщо прави?“
Тя се изправи, лицето ѝ се изкриви от обида. „Как смееш да ми говориш така? Мислиш, че ми е лесно? Мислиш, че да седя тук е…“
Кръвта ми кипна, когато погледът ми попадна върху стола до вратата. Обичайно там оставях престилката си. Сега там лежеше скъпо мъжко палто – черен кашмир, тежко, струващо повече от месечната ми заплата. Не беше мое, не беше и на баща ѝ, а определено не и на случаен познат на сестра ѝ Мила, която вечно се оплакваше, че няма пари.
Приближих се внимателно, като към нещо опасно. Десислава застина.
„Чие е това?“
„О, това ли?“ Опита се да се засмее, но звукът беше изкуствен. „На Радостин. Партньорът, за когото споменах. Забравил си го е.“
„Радостин.“ Повторих името, непознато за мен. Бръкнах в джоба на палтото, напипах визитка. „Радостин. Президент. Р-Инвестмънтс.“ Без фамилия. Само „Радостин“.
„Какъв бизнес, Десислава?“ Вдигнах очи към нея, ръцете ми леко трепереха – не от умора, а от леден гняв. „Какъв бизнес имаш ти, която не можеш да купиш дори хляб, а общуваш с мъже, които носят такива палта?“
Тя не каза нищо, само ме гледаше с широко отворени, изплашени очи. Точно тогава ми стана ясно, че животът ми – този на уморен лекар и разсеяна домакиня – е бил измама. Абсолютна, завършена измама.
Глава 2
Нощта се проточи безкрайно. Прекарах я на дивана, всъщност не спах, а просто лежах в тъмното, загледан в палтото на стола, което стоеше като мрачна сянка. Десислава се беше заключила в спалнята. Не чух плач, само тягостна тишина.
На сутринта тя излезе напълно облечена. Както винаги изглеждаше идеално – скъпи дънки, копринена риза, прическата ѝ безупречна. Единствено тъмните кръгове под очите ѝ издаваха напрежението.
„Излизам,“ каза, без да ме поглежда. Гласът ѝ беше хладен.
„Не. Никъде няма да ходиш, докато не кажеш кой е Радостин и защо е бил у нас.“
Тя се изсмя, кратко и с презрение. „Твоята къща? Антоне, къщата е толкова моя, колкото и твоя. Ипотеката е и на мое име, забрави ли?“
Това беше удар под кръста и тя го знаеше добре. Ипотеката беше взета преди три години, за да купим този дом – твърде голям, твърде лъскав, но Десислава настояваше. Искаше „простор за гости“. Сега разбирах защо.
„Пак не отговори на въпроса ми.“
„Радостин е инвеститор,“ отвърна тя с твърд тон, напомнящо на рецитиран текст. „Вярва в моя проект.“
„Проект? Какъв точно проект? Да събираш празни бутилки?“ Посочих към хола.
Лицето ѝ почервеня. „Не си виновен, че не виждаш! Мислиш, че само си седя у дома и си лакирам ноктите? Сериозно ли вярваш, че животът ми се върти около това да те чакам всяка вечер и да се караш, че няма вечеря? Имам новина за теб, Антоне. Имам свой живот. И амбиции.“
„Амбиции, които включват мъже да си оставят скъпи палта у нас?“
„Той е само партньор! Помага ми да отворя…“ Тя млъкна, сякаш осъзна, че казва прекалено много.
„Да отвориш какво, Деси? Говори!“
„Галерия,“ каза тя предизвикателно. „Арт галерия. За съвременно изкуство. Нещо, което ти никога не би разбрал, защото за теб всичко е кръв и кости.“
Бях объркан. Галерия? Десислава разбираше от изкуство колкото аз от висша мода. За нея нещата имаха стойност само ако бяха скъпи, не красиви.
„Галерия,“ повторих тихо. „С кои пари? С парите от ипотеката, която изплащам? С моите пари, докато ти… се забавляваш с „инвеститори“?“
Тя ме удари. Силен шамар, който отекна в тишината.
„Ти си отвратителен,“ прошепна, очите ѝ проблеснаха от сълзи на гняв. „Той е единственият, който вярва в мен. Ти вярваш ли в мен, Антоне? Кога последно попита как съм?“ След това грабна чантата си.
„Чакай,“ казах, хващайки я за ръката, бузата ми още гореше. „Това не е просто шамар, Деси. Това е лъжа. Лъгала си ме – за пари, за… него.“
„Пусни ме! Закъснявам за среща.“
„С него ли?“
Не отговори. Изтръгна ръката си и излезе, тръшвайки вратата. Палтото на стола сякаш ме подиграваше. Взех визитката. „Р-Инвестмънтс“. Тогава реших да направя нещо нетипично – обадих се в болницата и излъгах, че съм болен. Не бях. Просто бях бесен. И твърдо решен да разбера кой е Радостин.
Глава 3
От гледната точка на Десислава нещата изглеждаха другояче. Докато шофираше към центъра, ръцете ѝ трепереха. Шамарът. Не можеше да повярва, че го е ударила, но той я беше провокирал. „Проект за събиране на бутилки.“ Типично за Антон. Виждаше само бъркотията, не и паниката под нея.
В действителност тя се чувстваше като в капан.
Бракът ѝ беше златна клетка. Антон беше добър човек, но винаги отсъстващ. Работата му беше всичко за него. Тя беше просто част от декора – домакинята, която поддържа всичко перфектно през малкото време, когато той се прибира.
Дори с това не се справяше.
Преди година, от скука и отчаяние, започна да ходи на аукциони. Там срещна Радостин. Той беше пълна противоположност на Антон – лъскав, внимателен, винаги с комплимент. Той я забеляза. Когато спомена, че мечтае за собствена галерия, той не се засмя. Каза: „Защо не? Имаш вкус. Имаш стил. Аз имам парите. Да го направим.“
Всичко започна невинно – бизнес планове, огледи, обяди. Радостин осигуряваше разходите, даде ѝ служебна кредитна карта, отвори ѝ свят на важни хора, откривания и признание.
Но скоро цената стана ясна.
Радостин не беше просто инвеститор – той беше собственик. Притежаваше апартамента, нает за галерията, и произведенията на изкуството. Започна да се държи така, сякаш притежава и нея.
„Гостите“ у дома бяха негови приятели, потенциални клиенти. „Вижте моето ново протеже.“ Десислава играеше перфектната домакиня, защото се страхуваше да не загуби галерията. Или да не ядоса Радостин, който започваше да си позволява твърде много. Страхуваше се да признае на Антон.
Как да му каже, че дължи десетки хиляди на почти непознат? Как да признае, че рискува бъдещето им заради едно суетно желание?
Сега бързаше към офиса му – по-рано беше получила съобщение: „Трябва да подпишем новите документи. Спешно е.“
Офисът на „Р-Инвестмънтс“ заемаше целия последен етаж на лъскава сграда. В асансьора усети как стомахът ѝ се сви. Радостин я чакаше в просторния си кабинет с изглед към града.
„Деси, скъпа.“ Усмихна се, но очите му останаха студени. Палтото му беше преметнато на стола. Очевидно имаше повече от едно. „Съжалявам, че го забравих снощи. Съпругът ти изглеждаше малко напрегнат.“
„Видя визитката ти. Знае за теб.“
„Е, и? Време беше да разбере, че жена му е нещо повече от прислужница.“ Радостин се приближи. „Но това създава проблем. Инвестицията ми разчиташе на дискретност. Сега, когато той знае… няма да е лесно.“
„Какво искаш да кажеш?“
Той ѝ подаде няколко листа. „Нов договор за заем. Формалност. Поради новия „рисков фактор“ – ревнивия ти съпруг – банката иска допълнителна гаранция.“
Тя взе документите, объркана от юридическия език. „Каква гаранция?“
„Само подпис,“ каза меко. „Ако галерията не реализира печалба до шест месеца… ще си върна инвестицията от други твои активи.“
„Други активи? Аз нямам…“
„Само къщата,“ довърши той. „Която е наполовина твоя. Подпиши, Деси. Всичко ще е наред. Галерията ще е хит. Просто застраховка.“
Тя се поколеба, спомняйки си шамара, празния хладилник, уморените очи на Антон. С писалка в
0 Comments