Майка ми ме възпита сама. Тя беше сервитьорка, която броеше стотинки в малко жилище под наем, където стените винаги ухаеха на застояла храна и влага. Денят ни минаваше в лишения, смятане на сметки върху кухненската маса и нейните тихи въздишки, когато си мислеше, че спя. Работеше на две смени, ръцете ѝ винаги бяха напукани от препарати, а усмивката ѝ оставаше уморен, но непоколебим лъч светлина в моя свят.
Когато бях на осем, тя ми подари бляскава рокля – от синя копринена тафта, шумяща при всяко движение, украсена с малка панделка на талията. Донесе я в голяма, лъскава кутия, която изглеждаше неестествена в ръцете ѝ. Не знаех как е събрала парите – вероятно се беше лишила от много неща дълго време.
В училище никой не разполагаше с нещо подобно. Аз бях свикнала с плетени жилетки и закърпени панталони. Появата ми с тази рокля предизвика голям интерес, но не така, както се надявах. Децата проявиха онази особена, детска жестокост: „Бедната Пепеляшка стана принцеса!“ Смехът им ме пареше. Едно момиче, чието име вече не помня, дръпна панделката и материята се разши.
Прибрах се съкрушена. Мама не ми се скара. Само хвана иглата и конеца, оправи скъсаното и изглади плата с ръце, сякаш гали коте. „Не се впечатлявай от тях, Искра. Ти си моята принцеса. Тази рокля е специална.“
Обожавах тази рокля. Въпреки подигравките, я носех у дома, въртях се пред малкото огледало в коридора и си представях, че съм в замък. Тя беше моето тайно съкровище, символ на майчината любов, която винаги ми се струваше недостижима.
Години по-късно, след смъртта на мама, животът ми вече беше коренно различен. Бях омъжена за Стефан, имахме стабилна работа и жилище с тежък ипотечен кредит. Дъщеря ни Мила тъкмо навлизаше в пубертета – енергична, умна, любопитна.
Един дъждовен следобед, малко след погребението на мама, реших да разчистя вещите ѝ, които бях прибрала на тавана. Куфарите бяха натежали от умора – стари престилки, износени обувки, албуми със забелели снимки. Най-отдолу, увита грижливо в хартия, открих роклята.
Платът беше леко пожълтял по шевовете, но все още шумеше. Мила, която се ровеше в съседната кутия, я забеляза. „Какво е това?“ – изкиска се тя. – „Толкова е… ретро.“ „Това е моята рокля на Пепеляшка“, казах аз с лека усмивка. Мила я извади и, макар че ѝ беше малка, си я нахлузи през главата. Завъртя се, имитирайки детските ми игри. „Шуми смешно!“
Внезапно спря. Намръщи се и започна да опипва плата около кръста. „Мамо, какво е това?“
Сърцето ми подскочи, мислейки, че я е скъсала. „Какво има, Мила? Внимавай, стара е!“ „Не“, отвърна тя сериозно. „Тук има нещо твърдо. В подгъва.“
Приближих се, мислейки, че е копче или дребни пари. На едно място подгъвът беше твърд и дебел, а шевовете изглеждаха различни – груби, сякаш пришити набързо, но стабилно. Това не беше почеркът на мама. „Донеси ножичката за нокти“, казах и усетих как дъхът ми спира.
Мила се втурна. С треперещи ръце разпорих шева. Оказа се, че подгъвът крие таен джоб.
Когато погледнах вътре, едва не изгубих ума си. Не беше бижу, нито писмо. Открих малък, сгънат метален ключ и пожълтяла банкова разписка за депозит. Разписката беше на името на мама, Вера, а сумата… беше огромна. Достатъчна, за да изплати ипотеката ни многократно. Дори да купи сградата, където мама беше работила като сервитьорка цял живот.
Не можех да повярвам.
Глава 2: Човекът, който не съществуваше
Гледах разписката, докато цифрите се размазваха пред очите ми. Вера – майка ми, която събираше стотинки за хляб. Депозитът беше шестцифрен, направен преди двайсет години, малко след като ми беше купила роклята. Ключът беше малък, сребрист, със сериен номер, но без обозначение на банка.
„Какво е, мамо? Да не е спечелила баба от тотото?“ – попита Мила, очите ѝ блестяха. „Не знам. Мила, моля те, не казвай на никого за това. Нито на баща си, нито на приятелките си. Много е важно.“
Тя кимна, усещайки напрежението. Прибрах ключа и разписката в джоба си, а сърцето ми биеше лудо. Всичко, което знаех за миналото, се разпадаше.
Стефан си дойде късно. Беше под напрежение – строителната фирма, в която работеше, имаше постоянни срокове и проблеми. Ипотеката ни тежеше. Той отвори бира и се тръшна на дивана. „Още ли ровиш из старите боклуци?“ – кимна към кашоните. Исках да изкрещя и да му покажа разписката, но нещо ме възпря. Една студена предпазливост. Ако мама го е крила цял живот, със сигурност е имала причина. „Просто спомени“, прошепнах.
Следващите дни минаха като в сън. Не спях, ровех се из интернет. Банката от разписката вече не съществуваше – беше фалирала и погълната от по-голяма преди години. Ключът беше за сейф… но къде?
Осъзнах, че не мога сама. Трябваше ми помощ. Сетих се за Мартин – мой съученик от гимназията, завършил право, сега адвокат със собствена кантора. Не се бяхме виждали от години.
Открих го онлайн. Срещата беше неловка – Мартин изглеждаше елегантен, с остър поглед и скъп часовник. Погледна ме с известна жал – като към човек, който е изгубил потенциала си. „Искра. Колко години минаха. Моите съболезнования за майка ти. С какво мога да помогна?“
Подадох му ключа и разписката. Първо ги прегледа безразлично, но после веждите му се повдигнаха. „Това е сериозна сума, Искра. Сигурна ли си, че е истинска?“ „Това трябва да разбереш ти.“ „Вера“, промълви той. „Тя не беше ли…“ „Сервитьорка. Да.“
Мартин се облегна назад. „Случаят е заплетен. Банката е прехвърлена, архивите – също. Ако сейфът още съществува, той е в новата банка и е заключен. Парите от депозита сигурно са в специален фонд за неактивни сметки. Да ги изтеглиш ще е почти невъзможно без доказателство за произход. А ти такова нямаш.“
„Какво означава ‘произход’?“ – попитах аз. „Означава, че данъчните ще питат как една сервитьорка е придобила такива пари. Ако не можеш да докажеш, държавата може да ги конфискува, а теб да разследват.“
Всичко се завъртя. „Но те са нейни! Скрила ги е в моята рокля!“ „Именно това е проблемът“, каза Мартин, вече сериозен. „Хората, които крият пари в рокли, обикновено не са ги придобили по честен път. Трябва да знам, Искра, в какво се забъркваме?“
Разказах му за лишенията и трудностите, за жената, която плачеше по нощите. Мартин ме слушаше внимателно. „Добре. Ще направя някои проверки, неофициално. Но ми трябва още нещо. Спомняш ли си нещо… необичайно? Имена? Хора, които са идвали? Мъже?“
Замислих се. Имаше някой – сянка. Човек, когото бях виждала рядко, но ме плашеше. Винаги идваше късно, мама ме заключваше и ми казваше да не вдигам шум. Чувах нисък мъжки глас. После мама плачеше. „Имаше един мъж. Не знам името му. Веднъж чух ‘Огнян’.“
Мартин застина. Химикалката в ръката му спря. „Огнян?“ – попита той. „Да. Защо? Познаваш ли го?“ „Не лично“, отвърна Мартин. „Познавам репутацията му. Искра, по-добре се прибирай. Забрави за този ключ. Забрави за парите. Хвърли ги в реката. Някои врати не бива да се отварят.“
„Но това са моите пари! Моето наследство!“ „Това не е наследство“, отсече той. „Това е присъда. Човекът, чието име каза, е един от най-големите бизнесмени в страната. Притежава медии, строи сградите, където работи мъжът ти. Казват, че е започнал с мръсни пари. Пари, които може би… са минали през ръцете на майка ти.“
Глава 3: Дълговете на Петър
Излязох от кантората на Мартин като замаяна. Думите му – „присъда“, „мръсни пари“, „Огнян“ – се въртяха в ума ми. Не изхвърлих ключа. Прибрах се и го скрих под дюшека.
Животът ми се раздели – денем бях съпруга и майка, загрижена за сметки и оценки, но нощем не спях, опитвайки се да разгадая коя е Вера. Беше ли жертва, или съучастник?
Стефан усещаше дистанцията. „Какво ти става, Искра? Откакто мама ти почина, си друга. Не искаш да говориш. Вечно си някъде другаде.“ „Уморена съм, Стефан.“ „Или криеш нещо? Видях таксата за консултация с Мартин. Адвокатът? Да не се развеждаш с мен?“
Обвинението ме срази. „Как можеш да мислиш това! Става дума за имотен спор за апартамента на мама.“ Слаба лъжа, но той я прие. Той имаше нужда да я приеме – истината беше твърде сложна. Напрежението вкъщи растеше. Нашите спорове не бяха шумни, а тежки, с неизказани думи и подозрения.
Появи се и нов проблем. Мила беше влюбена в Петър – по-голям студент, който не учеше много, а обичаше нощния живот и лесните пари. Една вечер чух Мила да говори разтревожено по телефона: „Нямам ги, Петър! Откъде да ги взема? Мама следи всяка стотинка!“
Влязох. Мила избухна в сълзи. Петър бил взел заем от фирма за бързи кредити, после още един, за да покрие първия. Залагал парите. Сега лихвари го търсели. Сумата не беше огромна, но за нас беше непосилна. „Каза, че ще му счупят краката, мамо! Моля те, помогни му!“
Чувствах се в капан. Мама беше крила пари, а сега аз трябваше да намирам пари, които нямам. „Ще говоря с баща ти“, казах, знаейки какво ще последва. Стефан полудя. „Няма да давам нищо! Това хлапе да се оправя! Едвам плащаме ипотеката! Искаш да останем без дом заради някакъв глупак?“
Скандалът беше грозен, чувах Мила да плаче в другата стая. „Ти не разбираш!“ – извиках. „Заплашили са го! Това не са просто дългове, Стефан!“ „А ти какво разбираш, Искра? Ти живееш в твой свят напоследък!“
Тогава телефонът ми вибрира. Съобщение от непознат номер: „Спрете да ровите. Има неща, които трябва да останат заровени.“ Кръвта ми застина
0 Comments