Съпругът ми ме изгони от нашия дом, който купихме заедно. Веднага след това се настани неговата 22-годишна любовница.
Всичко стана толкова рязко, че сякаш попаднах в някакъв лош сън. Стоях пред вратата с ключовете, които вече не вършеха работа – ключалката, която аз бях избрала. Стоян, мъжът, с когото се венчах преди десетилетие, беше на верандата. Лицето му, някога топло и открито, сега изглеждаше като маска – студено и безчувствено. Той беше преуспял бизнесмен, винаги взимаше каквото поиска, а аз очевидно вече не бях част от неговите желания.
Зад него, на прозореца на дневната, забелязах силует. Младо момиче – Анелия, както разбрах по-късно – ме гледаше с онзи вид досадено любопитство, характерно за хора, които не се интересуват от нищо. Държеше чаша вино, макар да беше едва обяд.
„Мира, трябва да си тръгнеш“, каза Стоян с онзи безизразен тон, който използваше, когато водеше трудни разговори. Не приключваше сделка, а затваряше целия ми живот.
„Какво? Стоян, това е и моят дом! Половината ми спестявания отидоха за първоначалната вноска!“ Гласът ми трепереше – объркана и унизена, че се налага да водя такъв разговор пред къщата ни.
„Технически подробности. Адвокатите ще се свържат с теб. Просто направи нещата лесни и си тръгни.“
Той започна да затваря вратата. Студена паника ме прониза.
„Не! Чакай! Поне ми дай…“ Гласът ми се пречупи. „Пръстенът на майка ми. В кутията ми за бижута е, на нощното шкафче. Моля те, Стоян. Това е единственото, което ми остана от нея.“
Той въздъхна, обърна се и извика нещо назад. След малко Анелия се появи на вратата. Изглеждаше красива по онзи нехаен, почти жесток начин, типичен за младостта. Беше облечена в един от моите копринени халати.
„Търсиш това ли?“ – попита тя, като показа ръката си. На пръста ѝ блестеше пръстенът с малък рубин – семейното бижу от майка ми.
Протегнах ръка, напълно безмълвна пред случващото се. „Моля те… това е…“
Когато се опитах да взема пръстена, тя се изсмя и каза: ‘Ти си никоя. Това е МОЯТА къща.’
Смехът ѝ беше лек и хаплив – по-обиден от шамар. Стоян я гледаше влюбено и глуповато.
Отидох си със сълзи в очите. Светът ми се беше обърнал наопаки. Слънцето беше прекалено ярко, въздухът – плътен и труден за дишане. Качих се в старата си кола – онази, която Стоян все обещаваше да подмени – и тръгнах нанякъде, без цел.
Нощта прекарах в евтин мотел на края на града, където миришеше на застоял дим и отчаяние. Не плаках. Бях извън всякакви сълзи, замръзнала от шок. Всичко, което наричах свой живот, бракът, домът, дори спомените ми, символизирани от този пръстен, бяха изтрити за броени часове.
На сутринта получих странно съобщение от непознат номер:
„Знам кой си. Знам какво ти причини Стоян. И знам, че къщата е най-малкият ти проблем. Той направи същото и с мен. Не се обаждай. Чакай инструкции. Можем да си помогнем.“
Глава 2: Непознатият съюзник
Телефонът вибрира върху лепкавата масичка в стаята. Впивах поглед в думите, докато всичко не се размаза. Не можех да реша дали някой си прави гадна шега – може би приятел на Анелия или дори самият Стоян, който иска да ме довърши емоционално.
„Не се обаждай. Чакай инструкции.“
Кой говори така? Звучеше като сцена от евтин трилър, но страхът беше съвсем реален. Стоях сгушена в мотелската стая, а сутрешното слънце едва пробиваше през мръсните завеси. Чувствах се като никоя – точно както ми беше казала Анелия.
Мина доста време. Осъзнах, че не мога да остана тук. Имах нужда от убежище. Имах нужда от сестра си.
Половин час по-късно вече бях пред апартамента на Неда. Тя отвори вратата, видя ме в същите дрехи като вчера, с подпухнали очи и разбъркана коса, и нищо не каза – просто ме прегърна. Прегръдка, която ухаеше на кафе и сигурност.
Разказах ѝ всичко. Сцената пред къщата. Анелия. Пръстенът. Съобщението.
Неда ме изслуша мълчаливо, със стиснати устни. После ни наля по две силни кафета.
„Този мъж е чудовище“, каза тя, когато приключих. „Винаги съм го усещала. Прекалено лъскав, прекалено чаровен. И сега какво? Ще оставиш ли нещата така?“
„Какво да направя, Неда? Той има пари, има връзки. Взе всичко. Аз съм…“
„Не смей да го казваш“, прекъсна ме тя. „Не повтаряй думите на онази хлапачка. Ти си Мира. Ти си ми сестра. И ще се бориш.“
В този момент телефонът отново звънна. Беше Пламен, нашият по-малък брат. Сърцето ми се сви – той беше гордостта ни, студент по право, трети курс, умен и амбициозен. След смъртта на родителите ни го гледахме почти сами. Стоян беше платил първите му такси – тогава това изглеждаше като щедрост, а сега – като още един начин да ни държи в ръцете си.
„Како? Всичко наред ли е? Обади ми се бащата на един колега, работи в съда… Каза, че е чул името на Стоян. Нещо за… възбрана на имоти? Какво става?“
Затворих очи – поредната вълна от проблеми ме заля.
„Пламене, не се тревожи. Просто имаме дребни бизнес проблеми със Стоян. Всичко ще се нареди.“ Лъжата заседна тежко в гърлото ми.
„Малки проблеми? Защото от банката ми се обадиха за студентския кредит. Стоян е спрял плащанията по гаранцията. Ако не внеса следващата вноска до седмица, ще ме изключат!“
Замаяна, едва успях да го успокоя с още една лъжа.
„Той е предвидил всичко“, прошепнах накрая към Неда. „Ипотеката, кредитът на Пламен… Подписвала съм толкова документи. Стоян винаги казваше: „Подпиши тук, миличко, просто формалности.“ А аз му вярвах.“
„Тогава ще трябва да му отнемеш всичко“, каза Неда с твърд глас.
Телефонът отново иззвъня. Същият непознат номер.
„Кафене „Централ“. Утре, 10:00 ч. Бъди сама. Ела с всички документи за къщата, които имаш.“
Ръцете ми трепереха, подадох телефона на Неда.
„Това е лудост“, казах. „Може да е капан.“
„Възможно е“, каза Неда. „Но имаш ли по-добър съюзник от човек, когото и той е съсипал? Отиди. Виж кой е. И вземи онзи стар диктофон, който държеше от университета.“
Глава 3: Сянка от миналото
Кафене „Централ“ беше оживено и анонимно – идеалното място. Седнах в най-отдалечения ъгъл, стискайки папката с документи за ипотеката – всичко, което успях да взема от Неда. Диктофонът беше включен в джоба на якето ми.
Точно в 10:00 една жена седна срещу мен. Не беше това, което очаквах – около петдесетте, с перфектна прическа и скъп костюм, леко износен от времето. Очите ѝ веднага приковаваха вниманието – умни, уморени и пълни с хладна решителност.
„Мира. Аз съм Силвия“, каза тя спокойно, без да си поръчва нищо.
„Вие ли ми писахте? Какво искате? И откъде знаете…“
„Знам всичко“, прекъсна ме тя. „Знам за къщата. Знам за Анелия. Знам и за студентския кредит на брат ти, който Стоян използва като гаранция.“
Глътнах трудно. „Коя сте вие?“
„Аз съм жената, на която Стоян унищожи живота преди теб. Бяхме делови партньори. Преди десет години. Аз имах идеята, контактите и капитала. Той имаше… чар. Убеди ме да заложа всичко. Подписах документи, както си подписвала и ти. Той ме измами, фалшифицира подписи, прехвърли активи и ме остави да нося цялата вина за един фалит, който той организира. Загубих всичко – дом, репутация, спестявания.“
Силвия се наведе напред, а погледът ѝ ме накара инстинктивно да се дръпна.
„Той е хищник, Мира. Не е просто измамник. Храни се с доверието на хората – особено на жените, които счита за лесна мишена. Ти беше перфектната фасада – умна, подкрепяща съпруга. Докато не се появи по-млада, по-лъскава фасада.“
„Защо ми помагате? Какво печелите вие?“ – попитах внимателно.
„Отмъщение“, каза тя, без да мига. „И справедливост. Стоян стана самоуверен, смята се за недосегаем. Докато рушеше твоя живот, аз събирах информация за неговия.“
Тя подаде тънка папка по масата. „Отвори я.“
Отворих. Вътре имаше банкови извлечения от офшорни сметки, копия на имейли и снимка. Стоян се целува страстно – не с Анелия, а с друга жена.
„Какво е това?“ – прошепнах.
„Това е скритият му живот. Анелия не е единствената. Но тази тук е важна. Познаваш ли Огнян? Големият строителен предприемач?“
Кимнах – Огнян беше истинска фигура, докато Стоян беше просто малка риба спрямо него.
„Това“, каза Силвия, почуквайки снимката, „е съпругата на Огнян.“
Почувствах се зле. „Той… не би посмял…“
„Посмял е. И Огнян знае. Но чака подходящия момент. Стоян има нещо, с което го държи – става дума за съмнителен търг за общински имоти.“
Силвия се облегна. „Мира, ти не си просто измамена съпруга. Ти си ключът. Като негова съпруга имаш достъп до информация, можеш да го съдиш. Докато ти водиш дело за къщата и пръстена, аз ще използвам хаоса, за да си върна своето.“
„Той каза, че къщата е негова…“
„Къщата“, изсмя се Силвия, „е бомба със закъснител. Онзи заем, който подписа уж за „формалности“? Това не беше за ремонта. Беше вторична ипотека. Той е заложил къщата за хазартни дългове и лоши инвестиции. Скоро банката ще я вземе. Анелия живее в декор под наем, който ще изчезне.“
Всичко се нареди – паниката на Пламен, студенината на Стоян. Всичко беше серия от лъжи.
„Искам си пръстена“, казах твърдо.
Силвия ме погледна изненадано. „Пръстенът? Мира, тук става дума за финансова разруха, съдебни дела…“
„Искам си пръстена на майка ми. И искам онази да си плати за смеха си. Къщата не ме интересува. Нека я вземат. Но искам той да бъде съсипан. До основи.“
В очите на Силвия проблесна искра на одобрение. „Добре. Ще ни трябва адвокат. Имам човек. Той е скъп, безскрупулен, но мрази Стоян почти толкова, колкото и ние.“
Глава 4: Адвокатът Кирил
0 Comments