„Мамо, можеш ли да изгасиш лампата?“
Толкова обикновена молба, толкова позната, че дори не се замислих. Просто поех по коридора, влязох в стаята му и изключих лампата, без да се оглеждам вътре.
С полузатворени очи се върнах в леглото си и се завих плътно. Лежейки там обаче, някакво неспокойствие бавно ме обхвана — осъзнаване, което ме накара да затая дъх. Синът ми не беше вкъщи.
Той беше тръгнал по-рано същия ден на къмпинг с приятелите си.
Сърцето ми заби силно. Изправих се внимателно и си прошепнах: „Тогава… кой току-що ми говори?“
Изпълниха ме страх и объркване, но се насилих да се върна към неговата стая, стъпка по стъпка.
Вратата беше леко открехната, точно така, както я бях оставила по-рано.
Когато я отворих и прекрачих прага, пред мен се разкри тишина — всичко беше подредено, неподвижно. Леглото беше оправено, вещите му липсваха. Нямаше никаква следа, че някой е бил там.
Останах застинала, опитвайки се да осмисля чутото. Гласът беше толкова разпознаваем, толкова ясно неговият.
Погледът ми се спря върху нощното шкафче: малка рамка със снимка на нас двамата, направена, когато беше още дете. Светлината от коридора меко се отразяваше в стъклото.
В този момент не успях да сдържа сълзите си.
Възможно е това да не е бил гласът на сина ми, а просто спомен — напомняне колко бързо лети времето и колко ценни са малките моменти.
Седнах на ръба на леглото му, стиснах снимката в ръце и прошепнах в тишината: „Обичам те. Винаги ще бъда тук.“
На сутринта, когато синът ми се върна от къмпинга, го прегърнах по-дълго и по-силно от обикновено. Не разказах за преживяното, но дълбоко в себе си почувствах, че това беше знак — да ценим обикновените моменти, защото когато те отминат, остават само гласовете и спомените.
Понякога точно в обикновените ситуации се крие най-голямото послание — дори най-ежедневните мигове могат да останат завинаги в сърцето ни.
0 Comments