В салона се носеше аромат на лак за коса и тихи очаквания. Беше късният следобед от онези дни, когато светлината лениво се стича по стъклата, а единственото, което нарушаваше спокойствието, беше съскането на пресата и лекото бръмчене на сешоара. Мая довършваше последния кичур на своята постоянна клиентка, когато вратата се отвори с леко, несигурно изскърцване.
На прага се появи непозната жена. Възрастта ѝ личеше по начина, по който животът вече не задава въпроси, а само оставя отговори – често трудни, изписани в фините бръчки край очите и притиснатите устни. Дрехите ѝ бяха чисти, макар и износени от многократно пране. В ръцете си стискаше малка, овехтяла дамска чанта, сякаш се страхуваше някой да не ѝ я вземе.
Тя пристъпи внимателно напред, оглеждайки лъскавите повърхности и подредените шишенца по рафтовете. Очите ѝ бяха леко зачервени.
„Мога ли да ви помогна?“, попита Мая с мек глас, докато изпращаше другата клиентка.
Жената срещна погледа ѝ. Очите ѝ изглеждаха замъглени от сълзи, които едва сдържаше. Преглътна шумно, опитвайки се да овладее гласа си.
„Аз… аз не знам. Синът ми… той се жени днес. След… след няколко часа.“
Мая кимна насърчително. „Прекрасно! Поздравления. Искате празнична прическа, така ли?“
Жената сведе поглед към стария под. Сълзите се спуснаха по бузите ѝ. Тя отвори дланта си и показа няколко смачкани банкноти и монети.
„Имам само това“, прошепна тя. „Дванадесет лева. Знам, че не стигат за нищо. Но…“ Гласът ѝ се прекърши в ридание. „Не искам да го засрамя с външния си вид. Той се жени за… за добро момиче, от богато семейство. Всички ще са толкова… а аз… аз съм майка му.“
Думите ѝ останаха във въздуха, тежки и болезнени.
Мая усети как сърцето ѝ се свива. Тя познаваше този вид отчаяние. Преживяла го бе сама, когато броеше стотинки за сметките на салона и се тревожеше дали ще стигнат парите за университета на дъщеря ѝ.
Тя се приближи до жената и внимателно затвори пръстите ѝ около парите.
„Казвам се Мая. А вие?“
„Стефка“, изхлипа жената.
„Е, Стефка“, каза Мая с топла усмивка, „днес ще бъдете най-красивата свекърва. Седнете. Имаме работа.“
„Но аз не мога… парите…“
„Парите днес не са важни“, прекъсна я Мая. „Важно е да изпратите сина си с гордо вдигната глава. Това е моята изненада за вас и него.“
Стефка я гледаше с недоверие, сякаш се чудеше дали не се крие нещо. Но в очите на Мая имаше само съчувствие. Позволи си да бъде отведена до стола пред голямото огледало.
В следващите час и половина Мая се посвети изцяло на нея. Не беше просто прическа – тя положи усилия, за да прикрие умората и тежките години. Изми косата, подстрига леко краищата, придаде обем и форма, които омекотиха чертите ѝ. След това отвори куфарчето си с гримове.
„Никога… никога не са ме гримирали“, прошепна Стефка, гледайки отражението си.
„Винаги има първи път“, отвърна Мая.
С плавни движения прикри тъмните кръгове, нанесе фон дьо тен за изравняване на тена и добави лек прасковен руж. Очите ѝ подчерта с мек кафяв молив и спирала, които ги откроиха, а устните завърши с нежен топъл цвят.
Когато приключи, Мая завъртя стола към огледалото.
Стефка ахна. В огледалото виждаше жена, която не бе срещала от години – достойна и елегантна. Умората беше изчезнала, а на мястото ѝ се появи спокойно достойнство. Очите ѝ светеха, този път от благодарност, а не от мъка.
Тя се изправи и докосна косата си.
„Аз… аз не знам как да ви се…“
„Просто се забавлявайте на сватбата“, каза Мая. „И бъдете горда.“
Стефка посегна към чантата си, но Мая поклати глава. „Не. Днес сте мой гост.“
Жената изведнъж я прегърна силно. Прегръдката беше суха, костелива, но носеше цялата ѝ неизказана история. После, без други думи, се обърна и напусна салона с изправени рамене.
Мая остана сама. Почувства се удовлетворена. Беше постъпила правилно. Погледна часовника – беше време да затваря. Докато почистваше четките, мислите ѝ се върнаха към собствените сметки, кредита за малкия апартамент и дъщеря ѝ Лилия, която учеше право в столицата и имаше нужда от пари за учебници. Доброто не винаги е по джоба ни, но понякога си струва.
Глава 2: Орхидеите
На следващата сутрин Мая тръгна към работа с обичайната смесица от надежда и умора. Беше понеделник – обикновено слаб ден, с куп административни задачи и вероятно само един-два клиента следобед. Надяваше се да събере достатъчно, за да плати поредната вноска по заема за оборудване, която наближаваше.
Когато стигна до улицата на салона, нещо я накара да спре. Изглеждаше различно.
Пред витрината, на тротоара, бяха наредени десетки саксии. Не обикновени цветя, а орхидеи – бели, розови, цикламени. Като водопад от екзотика, който не пасваше на скромния ѝ салон.
Мая се приближи, смутена. Помисли, че са за цветарския магазин наблизо. Но забеляза, че вратата на салона ѝ е леко открехната. Сърцето ѝ подскочи. Дали не са я обрали?
Тя натисна вратата.
И онемя.
Целият салон беше изпълнен с цветя. Орхидеите покриваха всяка повърхност – на масите, плотовете, дори по клиентските столове. Ароматът беше тежък и сладък, почти задушаващ. Чувството беше сякаш попадаш в тропическа градина, а не във фризьорски салон.
Треперейки, Мая се насочи към рецепцията. На касовия апарат я чакаше дебел кремав плик – без име, без адрес, само с името на фирмата ѝ.
Тя го отвори с вцепенени пръсти.
Вътре имаше пачка едри банкноти. Преброи ги машинално – пет хиляди лева.
Под тях лежеше визитка от тежък картон. На лицето ѝ беше изписано само едно име: Петър. На гърба, с черен маркер, стоеше надпис:
„За добротата. Тя е по-рядка от тези цветя.“
Мая седна на единствения свободен стол, притискайки плика до гърдите си. Пет хиляди лева – повече, отколкото изкарваше за три месеца. Това покриваше заема за оборудване, ипотеката и таксата за университета на Лилия.
Но кой беше Петър?
Опита се да си спомни. Стефка – жената от вчера. „Той се жени за… за добро момиче, от богато семейство.“
Може би това беше той. Бащата на булката.
Но защо? Защо такъв размах? Благодарност, да, но имаше нещо прекомерно. Пет хиляди лева и салон, пълен с орхидеи, заради една прическа и грим? Изглеждаше… несъразмерно.
Мая се загледа в цветята. Бяха красиви, но хладни. Чувстваше сякаш жестът не е само благодарност, а и демонстрация на власт – че можеш да възнаградиш доброто така, че то да тежи и да създава задължение.
Телефонът ѝ иззвъня, прекъсвайки мислите ѝ – Лилия.
„Мамо? Как си? Събра ли парите за… знаеш.“
Мая стисна пачката. „Да, мила. Събрах ги. Всичко е наред.“
Глава 3: Златната клетка
Сватбата беше в най-луксозния комплекс извън града – с голф игрище, спа и гледка към планината, по-скъпа от целия квартал на Стефка.
Стефка пристигна сама с такси, което Мая беше извикала за нея. Докато вървеше по алеята, покрита с розови листенца, чувстваше се едновременно красива и невидима. Прическата и гримът ѝ я караха да се чувства защитена, но усещаше и погледите.
Това беше светът на Анелия – майката на булката. Висока, руса жена с усмивка, която не стигаше до очите ѝ. Организираше събитието с точността на генерал. До нея стоеше Петър – сърцето на тази империя, в безупречен костюм и с проницателен поглед. Той кимна на Стефка – едновременно поздрав и напомняне.
Синът ѝ, Мартин, я чакаше до арката. Очите му се насълзиха, щом я видя.
„Мамо… изглеждаш…“
„Добре съм, сине“, прекъсна го тя, преглъщайки буца в гърлото. „Ти бъди щастлив.“
Той изглеждаше щастлив, но и изморен. Мартин винаги носеше тежестта на бедността си. Сега се женеше за Диана – мило момиче, което обаче никога не бе работило, и с нея се женеше и за баща ѝ, Петър.
Церемонията беше разточителна. Стефка седна на първия ред, до стола на покойния си съпруг, оставен празен. От другата страна бяха Петър и Анелия.
По време на коктейла, докато стискаше чаша шампанско, което не смееше да отпие, Стефка чу Анелия да говори с приятелки:
„…абсолютно никаква представа от стил. Разбира се, какво да очакваш?“, казваше Анелия. „Наложи се Петър да ѝ прати стилист сутринта, за да не ни изложи пред хората. Горката Диана, такъв товар…“
Стефка застина. Стилист? Петър? Те говореха за нея. Мислеха, че…
Тя погледна Петър, който разговаряше с банкер. Той не бе пратил стилист – беше пратил орхидеи и плик с пари на Мая. Той знаеше. Знаеше за дванадесетте лева. Как?
Срамът я заля – нейната бедност беше известна, обсъждана, дори управлявана от това семейство. Жестът на Мая беше чист, но този на Петър беше демонстрация на контрол.
По-късно Мартин дойде при нея. Вече бяха в балната зала.
„Мамо, с Диана искаме да ти кажем нещо“, каза той. „Татко… тоест, господин Петър… ни купи апартамент. Сватбен подарък.“
„Това е чудесно, Марти“, отвърна Стефка с усилие.
„Има още“, допълни Диана. „Татко каза, че ще ти помогне. Ще ти намери по-лека работа. Може би в някой от офисите му. Да не се мъчиш с чистенето.“
Мартин сияеше. За него това беше спасение.
Стефка виждаше златната клетка. Купуваха я – мълчанието ѝ, присъствието ѝ, миналото ѝ. Петър беше платил за външния ѝ вид, а сега ѝ предлагаше работа, за да я държи наблизо. Да е сигурен, че майката на зетя не е просто чистачка.
Тя погледна Мартин – вече не беше само неин.
„Ще си помисля“, каза тихо тя.
Глава 4: Договорът
Седмица след сватбата в салона на Мая влезе мъж, различен от обичайните клиенти. Беше с костюм, който струваше повече от месечния ѝ наем,
0 Comments