Дъщерята на мъжа ми, Лилия, е на двайсет. Тя живее с мен още от деня, когато майка ѝ почина, а тогава беше едва на петнайсет. Пет години. Пет безкрайни, тихи години, през които тя беше като постоянна, невидима упрека в дома ми. Сякаш сянката ѝ се носеше из коридорите, напомняйки ми за другата жена – този друг живот, който Стефан е имал преди мен. Давах всичко от себе си. Наистина се стараех да ѝ помогна, да запълня празнотата, която смъртта беше оставила. Но Лилия не ме допусна. Винаги беше учтива, но студена, винаги коректна, но отдалечена. Между нас стоеше невидима ледена бариера, която и двете не можехме, а може би и не искахме, да разбием.
Преди два месеца баща ѝ, моят Стефан, почина внезапно. Лекарите казаха инфаркт – бърз, масивен, изненадващ. Само за миг – беше тук, шегуваше се, а после вече го нямаше. Светът ми се срина напълно. Всичко, което бях градила през последните десет години, внезапно изчезна. Мъката ме задушаваше, къщата, пълна някога с неговата енергия, сега беше оглушително тиха. Само стъпките на Лилия нарушаваха тишината.
Първите седмици преминаха в мъгла – сълзи, съболезнования, административни задачи. Лилия остана невъзмутима. Помагаше с всичко – погребение, роднини, адвокати. Не видях дори една сълза от нея. Това ме подлудяваше – нейната самообладаност изглеждаше нереална, почти нечовешка. Докато аз се разпадах, тя беше като стена. В тази ѝ сила аз виждах укор, виждах обвинение. Сякаш ми казваше: „Ти не го обичаше достатъчно. Аз ще понеса това с достойнство.“
С времето скръбта ми се смеси с нещо друго – паника и яд. Стефан управляваше сериозен бизнес, но аз никога не бях навлизала в детайлите. Вярвах му безрезервно. Сега, изправена срещу купища документи и сметки, се чувствах изгубена и уплашена. Парите започнаха да свършват бързо. А Лилия продължаваше да живее тук – учеше, излизаше, прибираше се късно, сякаш нищо не беше променено. Сякаш къщата и всички разходи се покриваха магически.
Миналата седмица чашата преля. Беше вечер, аз седях в хола, заровена в поредната папка с фактури. Главата ме цепеше, а усещането за безизходица ме притискаше. Лилия се появи, облечена за излизане, с аромат на любимия си парфюм – подарък от Стефан.
„Излизам“, каза тя тихо, без да ме погледне.
В този миг нещо в мен се пречупи. Погледнах я и думите излязоха сами, студени и остри:
„Това не е хотел за скърбящи, Лилия.“
Тя спря на прага, обърна се бавно към мен. Погледът ѝ бе изтощен, без изненада.
„Или започваш да плащаш наем и да участваш в разходите, или се изнасяш. Не мога да те издържам повече.“
Очаквах да се разплаче, да ме обвинява, да направи сцена. Но тя просто ме гледаше дълго и спокойно, сякаш виждаше право през мен. Не прояви никаква емоция.
„Разбирам“, каза тя след малко. „Дай ми няколко дни да уредя нещата.“
Излезе и затвори тихо. Останах сама в хола, обградена от тишина и сенки. Вместо да се почувствам облекчена, в сърцето ми заседна ледена тръпка. Спокойствието ѝ беше по-страшно от всяка караница. Явно не знаех всичко. Нещо криеше зад тази маска.
На следващата сутрин в къщата беше още по-спокойно. Лилия не се появи за закуска – помислих, че е излязла рано за университета. Опитвах се да не мисля за разговора ни от снощи, да се убедя, че съм постъпила правилно. Все пак аз бях жертвата, нали? Останалата вдовица, която трябва да се оправя сама.
На обяд телефонът иззвъня. Беше непознат номер, вдигнах разсеяно.
„Госпожа Ралица?“, обади се мъж с делови, безизразен глас.
„Да, аз съм.“
„Обаждам се от адвокатска кантора „Марков и партньори“. Адвокат Марков съм, представлявам наследството на покойния Ви съпруг, Стефан.“
Сърцето ми заби лудо. „Да? Има ли проблем?“
„Не бих го нарекъл проблем, по-скоро формалност. Искам да Ви поканя утре в 10 ч. в кантората за официалното прочитане на завещанието на господин Стефан. Присъствието Ви, както и това на дъщеря му Лилия, е задължително.“
Завещание. Разбира се, Стефан винаги беше прецизен. Бях убедена какво ще пише – всичко остава за мен, а след мен – за Лилия. Така си бяхме говорили.
„Разбира се, ще бъдем там“, казах успокоена.
Настъпи кратка пауза, после адвокатът добави нещо, което ме втрещи.
„Само да уточня, госпожо. Процедурата се ускори по настояване на госпожица Лилия, която се свърза с нас вчера следобед. Тя представи документи, които налагат незабавно изпълнение на последната воля на баща ѝ.“
Затворих телефона с трепереща ръка. Лилия се беше свързала с адвоката веднага след нашия разговор. И беше настояла. Какви документи имаше? Усещах как тревогата ми се превръща в остра болка. Това не беше просто шокиращо обаждане. Това беше началото на нещо ново. Началото на война, за която изобщо не бях подготвена.
Коментар: Понякога най-големите семейни драми започват не с викове, а с тишина и един кратък, делови телефонен разговор.
0 Comments