Краката ме изведоха нагоре по стълбите – тичах, а сърцето ми удряше толкова силно, че го усещах в ушите си. Острият звук от обувките му по бетона не ме изпускаше, всяка стъпка сякаш го доближаваше още повече. На петия етаж се подхлъзнах, но страхът ме подтикна да продължа напред. Когато стигнах седмия етаж, чух тежкото му дишане съвсем близо зад себе си – сякаш беше точно на една крачка. Събрах цялата си смелост и се обърнах, готова да извикам – но видях, че той стои там и държи нещо с две ръце към мен.
В отворените му длани беше портфейлът ми. „Оставихте го в таксито, когато слезнахте,“ каза с твърд глас, все още дишайки тежко, и ми го подаде много внимателно. За няколко секунди не намерих думи – почувствах странно облекчение, примесено с лек срам. Вътре бяха личната ми карта, всички банкови карти и дори резервният ключ за апартамента. Ако го бях загубила, животът ми щеше да се обърне с главата надолу, а този човек, когото толкова се бях изплашила, просто искаше да ми го върне. Лицето ми се зачерви, докато му благодарих с треперещ глас и се извиних искрено.
Шофьорът само се усмихна леко, кимна и тръгна обратно по стълбите, а аз останах на място, все още без думи. Държах портфейла си здраво, пулсът ми не се успокояваше, и се чудех колко лесно страхът може да изкриви представата ни за ситуацията. Тази вечер ми показа нещо важно – не всяка неочаквана среща е опасна, а понякога точно хората, които ни плашат, са тези, които ни помагат.
Този случай напомня колко бързо можем да сгрешим в преценката си за другите. Понякога истината се оказва далеч по-проста, отколкото си мислим.
0 Comments