Ако сте над 60: Това никога не казвайте — особено пред роднини и близки
Понякога казваме кратка, уж напълно безобидна фраза — и нещо вътре в нас се променя. Сякаш сме извадили малко парченце от себе си и сме го оставили в чужди ръце. Преди ни е топлело, било си е наше, а изведнъж става достъпно за чужди погледи, чужди мнения, съвети, а понякога и ненужно съжаление.
В днешно време откритостта се счита за нещо задължително. „Бъди честен“, „Споделяй как се чувстваш“, „Не крий нищо в себе си“ – това чуваме от психолози, книги, социални мрежи. Но има неща, които, както старата семейна покривка, е по-добре да останат прибрани в собствения шкаф. Не защото са нещо лошо, а защото съдържат прекалено много от нашето лично, крехко, уязвимо. Особено след като навлезем в по-зряла възраст.
Една вечер стоях сам в кухнята – правех си чай от мента, а отвън, под уличната светлина, сенките на люляка се полюшваха. Звънна съседът Костя – бяхме съученици в техникума, а сега и двамата сме пенсионери. Дойде „за пет минути“, както обикновено, но остана над час. Поговорихме за какво ли не, когато изведнъж той ми каза:
– Знаеш ли, Витя, не казвам на сина си, че понякога вземам лекарства на кредит. И за кръвното си мълча. Ще започне да се тревожи, да звъни всеки ден, да ме контролира. А на мен това… – махна с ръка – не ми трябва. Ще се справя сам.
Замълчах. Дълго размишлявах след това и осъзнах — той напълно е прав.
С напредването на възрастта има неща, които не дължим като обяснение на никого — нито на децата, нито на внуците, нито на приятели. Най-опасни са оплакванията — защото всяка жалба е като своеобразна капитулация. След шейсет подобна капитулация вече струва твърде скъпо.
За какво е по-разумно да се премълчава
1. За болките и диагнозите
Говорете за здравето си с увереност, все едно вие сте неговият господар, а не жертвата му. Не е нужно да излагате диагнози пред близките сякаш са карти на масата. Болестите не са тема за „семеен съвет“. Не е задължително да споделяте с дъщеря си, че през нощта сте получили крамп, или с комшийката – че каптоприлът най-добре действа под езика. Това не са подходящи разговори по време на вечеря. Напълно достатъчно е едно спокойно: „Благодаря, справям се.“ И толкова. Това е вътрешна сила.
Има тънка разлика: да се лекуваш е разумно, но да се оплакваш — не. Един възрастен лекар, познат на чичо ми, някога каза: „Най-страшното е, когато човек предава болката си на другите.“ Така болката се разраства. Тя вече не е само твоя, а започва да влияе на отношенията. За това – лекувайте се, грижете се за себе си, но без излишна драма. Детайлите оставете между вас и лекаря. За близките е достатъчно да знаят, че държите посоката.
2. За страховете си
Страхът от остаряване, самота, болести, зависимост от другите. Веднъж казах на племенницата си, че ме е страх от нощите – не защото е тъмно, а защото тишината кара сърцето да бие прекалено силно. Тя одобри, а седмица след това, тя и майка ѝ ми донесоха… куче.
– За да не ти е самотно! – каза с усмивка.
Сега имам Плюша – шпиц, който всяка сутрин лае по микровълновата. Харесвам я, но осъзнах: не трябваше да споделям. Нито съчувствие, нито решение ми бяха нужни. Просто трябваше да преживея страха си сам, в тишина и с достойнство.
3. За парите си
Много често възрастните започват да разказват на децата си какви средства имат, на кого са дали заем, колко струват лекарствата. После следват недоверие, поучения, контрол: „Мамо, защо пак си купила скъп кашкавал?“, „Тате, на кого си превел тези пари?“ Темата за парите е деликатна, особено когато активните години са зад гърба ви.
Съседката Нина Ивановна продаде гаража си и с добро сърце съобщи на сина си, че е получила 180 хиляди рубли. След месец „се наложи“ да плати за курсове на внука, да даде за ремонт, да добави към ипотеката. В края на краищата почти нищо не ѝ остана. Остана само разочарование, което ми прошепна тихо на пейката пред блока.
4. За слабостите си
Всеки си има своите слабости. Някой яде кондензирано мляко с лъжица през нощта. Друг разглежда стари снимки и въздиша. Трети пуска „Шлагери 80“ и се просълзява на припева. Това са лични кътчета на душата – не ги излагайте на показ.
Покойният ми баща, фронтовак, почти никога не говореше за войната. Само веднъж, вече като бях пораснал, каза:
– Има неща, сине, които е по-добре да отнесеш със себе си. На езика тежат повече, отколкото в душата.
Не го разпитвах. Сипах му малко, чукнахме се в мълчание. Тогава разбрах: мълчанието не е празнота. То е вид любов – към самия себе си.
5. За самотата си
Има едно състояние, което не иска обяснения. Когато си сам, но не си самотен. Когато тишината в стаята не е тревожен знак, а по-скоро начин да се откъснеш от света. Много хора бъркат уединението с празнота и щом усетят дори лека нотка на безпокойство в гласа ви, веднага започват със съветите: „Отиди на екскурзия“, „Запиши се в клуб“, „Запознай се с някого“. Все едно вашето спокойствие трябва задължително да се запълни.
Но не всяка вечер изисква компания. Понякога е достатъчно часовникът да тиктака, а чаят да изстива бавно. Забелязах: когато кажеш „добре ми е сам“, хората спират да те съжаляват. Те усещат увереност, а не тревога. Уединението не е празнота, която чака да бъде запълнена – то е дом, уютен и топъл, дори когато си единствен в него. А да обясняваш това на всички означава да рискуваш някой да се опита да „пренареди“ вътрешния ти уют според своите представи за щастие.
Вашият вътрешен свят не е за всеобщо ползване. Той е като скъпоценност. С възрастта правото на тишина става още по-голямо — да избирате на кого и какво да кажете, а на кого просто да се усмихнете и да смените темата към чаша чай.
Старостта не е само възраст. Тя е изкуство — в това да пазиш вътрешния си пламък и да не го раздаваш на всеки. Така той ще гори ярко и няма да угасне.
Статията е само с информативна цел и служи единствено за обща осведоменост. Не гарантира пълнота или изчерпателност на информацията.
В крайна сметка, понякога най-голямата сила е в умението да премълчиш. Понякога личното пространство е най-ценният дар, който можем да си позволим.
0 Comments