Пише ви една жена на 52 г. Живея в малък град сама със своите четири котки и
с кучето си. Нямам семейство, нямам деца. Често чувам хората да говорят зад
гърба ми, че не съм в ред, щом съм избрала да деля къщата си с толкова животни,
а не с мъж. Други направо са ме укорявали в очите, че не съм осиновила дете.
Поне да имало на кого да оставя апартамента си и да давам любовта и парите си
на него, а не на безсловесните твари, на които слугувам.
Отдавна съм се отказала да споря с всички. Подминавам забележките им с усмивка
и не ги коментирам. Има ли смисъл да обяснявам, че за съжаление изгубих доверието
си в хората. И как няма, като първият ми съпруг беше пияница и ме пребиваше. Вторият
пък си вееше байрака и нямаше фуста в града ни, която да не се е опитал да изчука.
А аз как се чувствам, имам ли нужда от нещо – не го интересуваше изобщо. Затова
трети не потърсих. Взех си коте и куче, после още три котета.
Животинките са моите дечица. Грижа се за тях, говоря им и съм сигурна, че ме
разбират. Когато бях болна
от грип през зимата, кучето лежеше в краката ми, а котенцата на гърдите и до главата
ми. Сигурна съм, че те ми помогнаха да се излекувам и да се възстановя по-бързо.
На любовта ми отвръщат с любов и когато съм тъжна или плача, се гушват в мен
и ближат сълзите ми, сякаш ми казват: „Не плачи, не си струва, усмихни се, така
те обичаме!“
Може и вие да ме помислите за луда, но с чисто сърце ви казвам: обичам четириногите
си приятели повече, отколкото някога съм обичала човек, защото знам, че те са
искрени в любовта си към мен и никога няма да ме предадат.
Блага
Източник: po-krasivi
0 Comments