В сърцето на безсрамието. Това не е просто изказване, а национална диагноза.
Изразът „Ако вие не искате, ще намерим други, които да работят за 500 лева“ далеч не е обикновена цинична реплика. Това е своеобразен документ от черната хроника на един морално разпадащ се модел, където човешкият живот и знанието се изместват от схеми, преданост към властта и мълчание на всяка цена.
Това мнение публикува в профила си д-р Неделя Щонова, която е едно от най-разпознаваемите лица в bTV. Тя изрази силно възмущение от изказването на Тошко Йорданов относно заплащането на младите медици в България.
Междувременно Йорданов обяви, че няма намерение да подава оставка, но все пак се извини за думите си. Той призна, че е бил твърде емоционален.
Вижте още какво коментира Щонова по темата:
Това е гласът на една заразно нечовечна перспектива, при която лекарят вече не е спасител, а разход, сестрата – не ангел, а логистично звено, а болният е просто диагноза с НЗОК код.
Ето няколко факта, които трябва да се повтарят като мантра, защото статистиката днес е по-остра от скалпел:
1. България е последна в ЕС по брой медицински сестри – само 4,2 на 1 000 души, докато средното за ЕС е 8,6. Нашата здравна система изпитва критичен недостиг на сестрински кадри.
2. Всеки втори лекар у нас е над 55 години. 54% от българските медици са в пенсионна или предпенсионна възраст. Липсва приток на млади лекари, а професията застарява.
3. В Гърция има близо 3,5 пъти повече лекари на глава от населението, сравнено с България. Средната брутна заплата на сестра у нас е между 1300 и 1500 лева, докато в Австрия и Германия стартовата е 4000 евро.
4. Продължителността на живота у нас е най-ниска в ЕС – средно 74,8 години, докато в ЕС е 81,1. Ясен белег за системна липса на профилактика и достъп до качествени здравни услуги.
5. Един на всеки шест млад лекар напуска България до две години след завършване. Причината не е основно заплащането, а токсичната работна среда и липсата на перспектива. Това е загуба на бъдещето още преди да е започнало.
6. Всяко трето дете в България е с наднормено тегло.
7. България е сред най-застаряващите и преждевременно умиращи нации в ЕС – с висока смъртност и ниска средна продължителност на живота.
И въпросът вече не е „колко още ще издържим?“
Въпросът е – докога ще позволяваме да ги губим? Най-страшното е, че вече не става дума само за пари. Става дума за презрение, за подигравка. И… Не, това не е просто политика. Това е морален разпад. Национална капитулация.
Държава ли сме? Или просто разграден дом с наранени стопани?
„Ако вие не искате, ще намерим други, които да работят за 500 лева.“
Тази фраза не е просто груба реплика. Тя е документ, свидетелство, диагноза. Патологично проявление на философия на пренебрежение, която е превзела най-ценното – здравето, знанието, живота. Когато една държава свежда човешкия живот до милостини, когато знанието струва дребни стотинки, а призванието се разглежда като слугуване, тогава вече не сме държава, а колония.
Колко трябва да сме пропаднали, за да слушаме такива думи, без да реагираме? Кога приехме гаврата за нещо обичайно? Кога престанахме да се срамуваме, че професията, в която хората жертват всичко, за да спасяват животи, се свежда до евтина работна ръка, която „ако не иска, може да бъде сменена“?
Това не е икономика. Не е политика. Това е извращение с ценностите.
Срамувам се от системата, от това, че бюджетът за здравеопазване у нас расте всяка година, но резултатът е все така незадоволителен.
От 2000 г. до днес бюджетът за здравеопазване се е увеличил повече от 10 пъти. През 2024 г. надхвърли 9,3 милиарда лева.
И въпреки това, вече 25 години в студиото обсъждаме с колегите едно и също – липса на ефективна скринингова и профилактична система. Няма национална програма за ранно откриване на онкологични, сърдечни или метаболитни заболявания с реален ефект. Само отчети.
Не е проведена нито една кампания, която да изгради у хората устойчив навик за профилактика, прегледи и навременна реакция. Липсват регистри, проследяване, превенция, координирана политика за ранна диагностика.
Какво получаваме вместо това?
Героични лекари, които се борят сами. Пациенти, които научават за болестта си твърде късно. Статистики, които болят. Мълчание от институциите и много шум от празни обещания.
И зад подобни реплики – „ако вие не искате, ще намерим други за 500 лева“ – не стои просто депутат с микрофон и самочувствие. Зад тях стои цяла философия на презрение – към труда, знанието, човешката отговорност. Едно дълбоко, изкривено схващане за човешкия живот като разход, като файл, като досие, което може да бъде подменено. Именно тази философия доведе България дотук – със статистика, която не отбелязва напредък, а отчаяние.
Дори не искам да навлизам в унизителните вечери на евтин хумор. Досега никога публично не съм го коментирала. Но днес ще го направя.
Помня как в едно „шоу“ обидата беше приемана с аплодисменти. Как проф. Мермерски „отиваше на бал“ със сливката на д-р Щонова. Как публиката се смееше. А после детето ми, най-чистото, което познавам, ме попита:
– Мамо, къде са тези сливки? Дай и на мен …
И после:
– Мамо … аз не искам да ставам лекар, не искам да гледам такива скечове за себе си по телевизията.
Не. Това не е просто падение. Това е разрушаване на моралния гръбнак на цялото общество. Дъщеря ми не пожела да стане лекар и да учи медицина. Избра друг път. Когато децата на лекарите се срамуват да мечтаят да бъдат като родителите си, това означава, че не само системата е рухнала. Това значи, че сме позволили унижението да се превърне в норма, а подигравката – в културен продукт.
Когато медиците напускат, те не го правят заради алчност. Не избягват работата. Те бягат от унижението, от безразличието, от системното обезценяване.
Но това не е бягство.
Това е вик.
Вик, който казва: „Човешкият живот струва повече от 500 лева. И призванието не е послушание.“
Без уважение няма здравеопазване. Без достойни хора няма бъдеще. А когато тишината след подигравките е по-силна от аплодисментите за смелостта, значи сме забравили кои сме и накъде вървим.
В заключение, темата ясно показва, че уважението към медиците и ценността на човешкия живот остават нерешени въпроси. Може би е време да се замислим каква роля играем всички ние в промяната на тази реалност.
0 Comments