В същия ден, когато две млади живота биват отнети трагично в София, една друга история сякаш намира глас чрез последното творение на момиче, което вече не е сред нас. Това се случва на 8 май 2023 г.
Ани и Явор загиват, след като са блъснати от автомобил на пешеходна пътека в столицата. Точно тогава бащата на 12-годишната Сияна Попова – дете, което загина месец по-рано при инцидент с тир край Телиш – попада на нещо необичайно в скиците на дъщеря си: рисунка на око, чийто стил поразително напомня очите, които рисува Ани.
– „Сякаш очите на Сияна и Ани са част от едно лице – лицето на любовта, на мъката, на погубения невинен живот…“, споделя Николай Попов, бащата на Сияна. В трогателен пост в социалните мрежи той разказва как, докато прелиства рисунките на дъщеря си късно през нощта, се натъква на нещо, което го вълнува дълбоко – нарисувано око с дата: 08.05.2023 г. Точно това е денят, в който Ани и Явор губят живота си.
Сияна, която беше талантлива и мечтателна, намира смъртта си на 31 март по пътя между Радомирци и Телиш. Макар че не са се познавали лично, между Ани и Сияна изглежда има невидима връзка – и двете са обичали да рисуват, и двете са оставили след себе си скици на очи – широко отворени, но тъжни. Тези очи разказват истории без думи. Сега, сякаш, поглеждат към нас от небето.
Животите им се пресичат и в скръбта на родителите. Семейството на Ани организира изложба с нейните картини след трагедията, а близките на Сияна също планират изложба, за да запазят жива светлината и дарбата ѝ.
Двете момичета напускат този свят по нелеп и преждевременен начин. Но оставят след себе си не просто спомени, а символи и образи, които носят послания: за невинността, за прекъснатия път, за любовта и болката, които остават дори след смъртта.
„Обичам те, тате“, завършва Николай Попов поста си. Това са думи, които вероятно всеки родител, преживял такава загуба, чува в сърцето си.
Талант, който не угасва
Историите на Ани и Сияна ни напомнят, че животът е крехък, а паметта за него – силна и устойчива. Очите, които те са рисували, продължават да гледат – от изложбените зали, от спомените на близките и от небето.
Това е един от онези разкази, които ни карат да се замислим за невидимите нишки между хората и силата на спомените, които остават.
0 Comments