Последното писмо
В малък град, сгушен между хълмовете, живееше Стефан – възрастен мъж с уморени очи и ръце, белязани от годините тежък труд. Всеки ден той седеше на пейката пред старата си къща и наблюдаваше как животът минава покрай него. Но в сърцето му винаги имаше празнота – онази празнота, която човек носи, когато е изгубил най-скъпото си.
Някога Стефан имаше всичко – семейство, любов, смях, но всичко се разпадна преди тридесет години. Тогава един нещастен случай му отне сина му Даниел. Трагедията беше толкова жестока, че съпругата му Марта не можа да я понесе и напусна дома им. Така Стефан остана сам – със спомените, с болката и с едно неотворено писмо, което получи в деня, когато Марта си тръгна.
Той никога не намери сили да го отвори. Страхуваше се. Страхуваше се от думите, които можеха да го съкрушат напълно.
Един нов шанс
Но този ден беше различен. Октомврийският вятър носеше хлад и мирис на есенни листа, а Стефан, обвит в старото си палто, усещаше, че нещо вътре в него се пречупва. След толкова години самота, той най-накрая реши да прочете последното писмо от жената, която някога беше негов свят.
Ръцете му трепереха, докато разкъсваше пожълтелия плик. Погледът му се замъгли, когато разпозна почерка ѝ – онзи познат, наклонен шрифт, който някога беше част от живота му.
„Стефане, ако четеш това писмо, значи най-накрая си намерил сили да се изправиш срещу болката. Аз не си тръгнах, защото не те обичах. Тръгнах си, защото не можех да понеса мисълта, че и ти си ме изгубил. Болката ни разкъса, но истината е, че никога не бях далеч. Живея в малка къща в края на града… чакайки те. Ако някога пожелаеш да ме намериш, вратата ми винаги ще бъде отворена за теб.“
Пропиляното време… или не?
Сърцето му заби лудо. Марта… никога не е била далеч? Всички тези години той вярваше, че я е загубил завинаги, а тя е била само на няколко километра от него.
Без да мисли повече, Стефан грабна палтото си и тръгна. Краката му трепереха, но надеждата, която се надигаше в него, му даваше сили.
Когато стигна до адреса, видя малка, скромна къща с градина, пълна с есенни цветя. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Пристъпи към вратата и почука…
…Никой не отвори.
Огледа се и забеляза съседката – възрастна жена, която наблюдаваше от двора си.
– Търся Марта… Живее ли тук? – попита той с пресипнал глас.
Жената сведе поглед.
– Марта почина преди година… Всеки ден те чакаше, надяваше се, че ще дойдеш…
Стефан усети как светът около него се завърта. Седна на малката дървена стъпка пред вратата.
Толкова години изгубени…
Но тогава съседката се приближи и му подаде друго писмо.
– Остави това за теб… знаеше, че един ден ще дойдеш.
Стефан прехапа устни и разтвори плика с треперещи ръце.
„Стефане, ако четеш това, значи си тук. Значи болката най-накрая те е довела при мен. Не съжалявай за времето, което сме изгубили, а за любовта, която винаги е била жива в нас. Аз си отивам, но ти… живей. Живей за двама ни. Не оставай сам. Намери щастие. И ако някой ден пак се срещнем, нека бъде с усмивка.“
Стефан затвори очи и притисна писмото до сърцето си. Сълзите се стичаха по лицето му, но за пръв път след толкова години той се почувства по-малко сам.
Любовта не умира – тя просто чака да бъде намерена отново.
0 Comments