0

 

Пекарната на Назим беше известна в целия район и винаги се радваше на голямо търсене сред клиентите. Вкусните му изделия бяха любими както на възрастните, така и на децата. За своите малки почитатели Назим винаги правеше отстъпки, което неизменно предизвикваше усмивка и благодарност от страна на техните родители.

Назим, заедно със семейството си, бе пристигнал в Русия преди много години, когато след разпадането на една велика държава в родината му избухнаха масови безредици и цареше тотална безработица. Трудолюбивият мъж прекара години, работейки като пътен работник и чистач, докато един ден случайно не влезе в кафене, специализирано в източна кухня. Там остана изненадан от факта, че предлаганите в пекарната печива нямат нищо общо с вкусовете, които познаваше от детството си. Причината се криеше в липсата на достатъчно квалифицирани специалисти в бранша.

Точно тогава му дойде идеята за минипекарна, където, заедно със съпругата си Фатима, да радва клиентите с вкусни източни печива. Разбира се, пътят към мечтата му беше труден и осеян с препятствия, но благодарение на упоритостта и решителността си той успя да постигне целта си. От първата кифличка, която изпече сам, бяха изминали много години и през това време Назим стана и баща, и дядо.

Добродушният и отзивчив пекар обичаше децата и често ги черпеше безплатно, убеден, че „децата са цветята на живота“. Също така Назим винаги хранеше бездомните животни и помагаше на градския приют за изоставени домашни любимци. Мъдрият мъж с право смяташе кучетата и котките за приятели на човека и вярваше, че ако успее да спаси дори един малък живот, денят му не е минал напразно. И днес сутринта за състрадателния пекар започна с нахранване на две бездомни кучета и една оръфана стара британска котка, която жестоки стопани бяха изхвърлили на улицата.

Докато Фатима се суетеше край печката и обръщаше хрупкавите питки и кифли, стопанинът изнесе табла с остатъци от вчерашната продукция, за да нахрани гладните животни.

— Само минутка, само минутка… Не бързайте, милички! За всички има! — говореше Назим, търпеливо изчаквайки клетите създания да се нахранят.

Изведнъж някой леко го докосна по рамото и с тих глас попита:

— Може ли и аз да получа парче хляб?

Назим се обърна и, за своя огромна изненада, видя десетгодишно момиче, което протягаше малката си ръка към него.

— Какво, малката… Защо ти е вчерашна твърда питка? Сега веднага ще ти дам прясна! Искаш ли? — запита развълнувано Назим, чувствайки как сърцето му се свива при вида на слабичкото, бледо момиче.

— Извинете, чичко… Но нямам достатъчно пари да си купя нещо от вас… — рече момичето виновно, свеждайки поглед и преброявайки стотинките, стиснати в шепата ѝ.

— Какви пари? Вземай, чуваш ли? Имам внуче на твоите години… Как ще ти взема пари? — отвърна пламенно Назим и, влизайки в кухнята, взе хартиен плик, който напълни с пресни питки и кифли. После, замисляйки се за миг, добави два праскови и една сладка ябълка от себе си.

— Ето, вземи… Ако си наистина гладна, можеш да седнеш на пейката отвън и да хапнеш спокойно — предложи пекарят.

— Много ви благодаря, чичко, но трябва да тръгвам — отвърна момичето с виновна усмивка, притисна плика с печивата до гърдите си и се отправи към градския площад.

— Виж я ти, такова мъниче, а ходи сама по улиците… Никак не е добре — рече Фатима, докато очите ѝ се насълзяваха.

В този миг Назим усети някакво необяснимо вътрешно безпокойство за малката. Поддавайки се на внезапен импулс, той решително свали престилката и обеща на жена си, че скоро ще се върне. После, махайки за довиждане на Фатима, побърза да настигне бавно отдалечаващото се момиче.

Въпреки че тя беше само дете, Назим успя да я застигне чак на площада. Пекарят тъкмо си пое дълбоко въздух, за да извика момичето по име, когато видя как огромно куче от неизвестна порода се втурна към нея.

— Лъки, Лъки, ела насам, момчето ми! Виж какво нося за теб — каза развълнувано момичето и извади прясна питка от плика.

Кучето се затича към малката си стопанка, спря покорно и радостно замаха с опашка.

— Липсваше ми, добро ми момче… Казах ти, че скоро ще се върна! — рече момичето, прокарвайки пръсти през грубата му козина.

След като кучето изяде питката, момичето се приближи до сгъваем стол под едно дърво, до който бяха оставени кутия за обувки и малка гумена топка. Сякаш малко по-рано то беше оставило кучето да пази тези вещи, докато отиде да вземе храна за него.

Съдейки по вида ѝ, и самото момиче беше не по-малко гладно от кучето.

— И така, Лъки… Готов ли си? Ако да, да започваме! — заповяда малката и, вдигайки гумената топка от асфалта, я подхвърли нагоре.

В този миг кучето грациозно отскочи и я улови във въздуха. После, застанало на задните си лапи, елегантно върна топката на стопанката си. След това двамата започнаха да изпълняват най-различни трикове и номера, които мигом привлякоха вниманието на минувачите. Наблюдавайки случващото се, Назим подсвирна учудено и кимна одобрително.

Междувременно около момичето и кучето се събра тълпа, която изразяваше възхищението си от изпълнението на малките улични артисти, ръкопляскайки и смеейки се радостно. Изглеждаше, че момичето и четириногият му другар се разбираха от половин дума и действаха като един сработен отбор, тренирал с години. Представлението продължи около десет минути, през които радостният смях на публиката не спря нито за миг.

Накрая момичето и кучето се поклониха на почитателите си, след което тръгнаха с кутията за обувки сред публиката. Номерът, изпълнен от малката, не остави никого равнодушен. В кутията заваляха проблясващи монети и смачкани банкноти с ниска номинална стойност. Понякога се намираше и по някоя хартиена, но предимно преобладаваха по две и пет рубли. Гледайки тази картина, Назим неусетно почувства как очите му се насълзяват и ръката му се протегна към портфейла. Развълнуван от уважение към детето и кучето, той се приближи и изсипа в кутията всичко, което имаше, включително няколко хиляди рубли и шепа дребни монети.

Щом момичето видя цялото това „богатство“, вдигна очи към мъжа и учудено рече:

— Чичко, сигурно сте се объркали… Това е твърде много пари… Вие вече помогнахте на мен и на Лъки с храна…

— Вземи ги, вземи ги, скъпа… Изработи си ги, погледни само какво представление направи! Като истински фокусник! — произнесе възхитено Назим, като побутна ръката на момичето, която се опитваше да му върне по-големите банкноти.

Момичето му се усмихна сладко и с театрален жест сведé глава.

После прибра кутията в раницата си и сгъна сгъваемия стол.

— Е, време е с Лъки да се прибираме вкъщи — каза сериозно момичето и, като закачи каишката на нашийника на кучето, се отправи към близките жилищни блокове.

В последния миг на Назим му мина през ума мисълта колко би било добре да я изпрати до вкъщи. Така би бил по-спокоен, а и малката щеше да стигне невредима. За негова радост момичето се съгласи веднага. По пътя към дома тя разказа историята си.

Оказа се, че момичето се казва Настя и живее с майка си в един от близките блокове.

— Боже… Каква майка ще пусне детето си да прави това? — помисли си Назим, дълбоко трогнат от уличното представление на момичето.

Но сякаш Настя не виждаше нищо срамно в това и разказа как преди две години намерила в платнена торба до кофите за боклук малко кученце. То едва ли било на повече от две седмици и жално изписквало, търсейки с муцунката си майчината гръд. Ако не било силното квичене, Настя щяла да подмине, без да разбере, че в торбата има живо малко чудо с мокър черен нос и очички като копчета.

Момичето завело кученцето вкъщи и цял месец го хранело с биберон и мляко. Настя нарекла кучето Лъки, което на английски означава „Късметлия“.

От разговора им Назим разбра, че Настя се справя чудесно в училище и е отличничка.

Мъжът я погледна с уважение и лека завист, а после си спомни за своя внук Руслан, който с мъка креташе в училище.

— Е, ето ни и тук… Ако искате, може да дойдете на гости… Мама ще се зарадва да ви види! Тя е страхотна — каза Настя, сочейки входната врата на блока.

В първия миг Назим се смути леко от поканата, но като видя усмихнатото лице на Настя, не намери сили да откаже.

Щом стигнаха вратата на приземния апартамент, момичето завъртя ключа в ключалката и веднага извика:

— Мамо… Прибрах се! И имаме гост… Това е чичко Назим… Той много ни помогна днес на мен и Лъки!

Пекарят се почувства неудобно за миг, но, събирайки кураж, пристъпи през прага. Лъки, скърцайки нетърпеливо, го побутна с муцуна и лапи, сякаш го приканваше да влезе.

— Как мина денят ти, дъще? Много дълго се заигра навън… Знам, че са ваканции, но все пак… — попита жена с уморен глас, която се олюляваше леко и пипнеше стената, докато се опитваше да стигне до Настя и Назим.

— Не… Не може да бъде! Да не би да е пияна? Как може?! Кара дъщеря си да проси, а тя е алкохоличка! — мина като мълния в главата на пекаря възмутена мисъл.

Инстинктивно Назим се дръпна към вратата, но когато майката на Настя застана под светлината на лампата в коридора, сърцето му замря, а очите сякаш го засмъдяха, пълни с песъчинки…

Младата и красива жена беше сляпа и се подпираше на стената, за да не падне.

Назим едва успя да сдържи сълзите си, особено когато Настя внимателно хвана безпомощната си майка за ръката и я настани на стол в кухнята.

После момичето ловко наля ароматен чай в чашите, а след това напълни купичката на Лъки с кучешки гранули.

— Как стана така? Родена ли сте така? — заекваше Назим при всяка дума, докато питаше сляпата жена на име Татяна.

— Не… не е от раждането… Всичко стана заради катастрофа, която претърпяхме със съпруга ми преди седем години… Тогава Настя беше при баба си и това я спаси… Моят Коленка загина, а аз… за цял живот съм осъдена да живея в тъмнина — каза с тъга жената, опитвайки се да намери чашата си с ръка.

— Не и за цял живот!!! Недей да се проклинаш, мамо! Ти сама ми каза, че последствията от такива травми се лекуват в чуждестранни клиники! — извика решително Настя.

— Може и да се лекуват… Но откъде да вземем толкова пари? Колко мога да изкарвам в дружеството за слепи, където сглобявам щипки за пране и електрически прекъсвачи? — каза Татяна печално, отдавна изгубила надежда за изцеление.

Назим стисна болезнено чашата си с чай, после погледът му се насочи към стария хладилник, върху който стоеше трилитров буркан, запълнен до около една трета с дребни монети.

Към буркана беше прикрепен лист хартия, изписан с треперещ, детски почерк:

„За операцията на мама“

Тогава неособено младият пекар разбра всичко. От осъзнаването на тази истина му се прииска да закрещи с всичка сила… Той разбра, че, за да събере пари за операцията на обичаната си майка, Настя тайно прави улични представления с кучето Лъки. На Назим сякаш сърцето му се разкъса, а когато разбра колко тежко е положението на тази майка и дъщеря, му стана двойно по-мъчно. Когато се приготви да си тръгне, той обеща на Татяна, че ще направи всичко възможно и ще следи за Настя.

Когато разказа у дома за проблема на самотната сляпа жена и дъщеря ѝ, пекарят видя разбиране и сълзи в очите на близките си.

— Разбира се, че трябва да помогнем на детето… Ала какво да направим? — попита съчувствено Фатима, изтривайки сълзите с края на престилката си.

— Първо… трябва да не ѝ позволим да ходи по площада… Ако иска, може да изнася номера си при нашата пекарна… Поне ще е нахранена и под наблюдение — предложи Назим, мръщейки вежди в опит да намери изход от ситуацията.

След обсъждане семейството прие идеята на главата на семейството.

На следващия ден, благодарение на инициативата на Назим, Настя и Лъки вече изнасяха цирковия си спектакъл пред пекарната.

За почуда на пекаря, уличното представление на момичето и кучето предизвика невиждано търсене на стоката в пекарната, която възторжените клиенти разграбиха буквално за десетина минути.

Назим не помнеше друг път продажбите му да са били толкова високи. Обзет от вълнение, мъжът се разплака и прегърна Настя, а Лъки получи до насита месни пайове…

Освен сумата, която Настя събра от представлението, мъжът добави и няколко големи банкноти от себе си.

— Истински магьосник си, миличка — прошепна Назим, като нежно погали момичето по косата.

Настя игра в пекарнята на своя приятел още два дни, а на третия се събуди известна.

Изненадващата популярност тя дължеше на внука на Назим, Руслан, който я беше заснел на телефона си и качил видеото в интернет.

Клипът се разпространи мълниеносно в рамките на часове и бързо стигна до новинарските сайтове в страната. Така, без да иска, Руслан не само направи отлична реклама на пекарната на дядо си, но и донесе слава на Настя и кучето Лъки.

Сега, за да успяват да покрият търсенето на печива, Назим трябваше да разшири екипа си и да работи на две смени.

Но големите промени не засегнаха само пекарната… Те пряко повлияха и върху самата Настя, към която се обърнаха хиляди рекламодатели с изгодни предложения за партньорство. Ненадейно снимка на Настя, гушнала Лъки, се превърна в марка, която гарантираше успешни продажби за големите индустриални компании в страната. Историята на момичето и болната ѝ майка предизвика огромен обществен отзвук и много благотворителни фондове предложиха помощта си.

Необходимата сума бе събрана само за няколко дни и Назим, който вече беше установил контакт с клиника за очна микрохирургия в Швейцария, сподели радостната новина с Татяна.

— Господи… Чувствам се, сякаш е сън… и ако се събудя, всичко пак ще бъде бедност и мрак… — прошепна Татяна, докато опипваше ръката на Назим.

— Не, мамо… Това не е сън… Сега ще ти направят операция и очите ти отново ще виждат! — прошепна Настя, която междувременно приготвяше най-празничните дрехи за майка си.

За да не летят сами Настя и болната ѝ майка, Назим изпрати племенника си, който наскоро беше пристигнал да помага в разрастващата се пекарна.

Тимур се оказа добър и отзивчив млад мъж, който неотлъчно стоеше до Татяна и Настя, обгрижвайки ги с внимание и топлота.

Единственият недоволен от това развитие бе Лъки, когото Настя не успя да вземе в самолета поради липса на необходимите документи и ваксинации. Докато Татяна минаваше през лечение и рехабилитация в чужбина, кучето живееше при Назим, стряскайки се при всеки шум откъм вратата. Лъки видимо тъжеше и отказваше храна и разходки с внука на пекаря. То страдаше по Настя и Татяна, които отдавна бяха станали негово семейство.

Но, както е известно, нищо на този свят не е вечно, включително и тъгата…

И когато усмихнатата Татяна, хванала Настя за ръка, сама слезе по стълбичката на самолета, Лъки се втурна към тях, квичейки нетърпеливо и опитвайки се да оближе любимите си стопани по бузата.

— Полека, полека, момчето ми… Ще ни събориш! — смеейки се, извика Настя.

Но кучето, което бе копняло за ласките им, беше неудържимо…

А зад щастливото трио вървеше Тимур, който през двата месеца, прекарани с Татяна, бе развил искрени чувства към нея. Младият мъж се беше влюбил от пръв поглед в красивата жена с тежка съдба. Забележително бе, че и Татяна изпитваше нежни и любящи чувства към Тимур. Така се случва понякога, когато хора, неволно събрани от обща беда, стават близки и скъпи един на друг.

У дома Настя и майка ѝ бяха посрещнати като герои. Вдъхновени от примера им, хора в трудни житейски ситуации повярваха в себе си и видяха светлина в края на тунела, която ставаше все по-ярка с всяка следваща стъпка. Бизнесът на Назим, от скромна пекарна, се разрасна до верига магазини, предлагащи фирмени печива и източни сладкиши.

Татяна, вече съпруга на Тимур, управлява един от тези магазини.

Обичаната ѝ дъщеря Настя вече не изнася улични представления. Сега тя е отличничка в училище и, след като завърши, мечтае да кандидатства в театрален колеж. А Лъки, както винаги, обича стопаните си и сладките печива на Назим повече от всичко на света, с които възрастният пекар винаги угощава умното и предано куче. Малко ли е обаче да се каже, че, като помогна на едно малко момиче, Назим задейства цяла верига от добрини, която накрая направи щастливи не само неговото семейство, но и всеки, допринесъл за тази изумителна история.

Източник: newsbg24.eu


Харесайте и Споделете с вашите приятели!

0
admin

0 Comments

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *