„Моята мисия е винаги да се боря за доброто. И да казвам истината“, казва Любка цу Гутенберг.
Любка Биаджони, по мъж – баронеса Цу Гутенберг, излиза в събота вечер на сцената на Зала „България“. Диригентката се завръща там, но не за концерт със Софийска филхармония, а да представи пред родната публика новия си оркестър – „София Симфоникс“. През лятото Биаджони напусна Филхармонията с писмо, което публикува във Фейсбук. В него тя написа, че си отива огорчена, защото отношението към нея е некултурно.
Любка е изключително темпераментна натура. Тя е наполовина италианка, наполовина българка. Родена е в Рим. Баща й е италиански политик, синдикален лидер и комунист, влюбен в операта. Майка й Цветана е българка, работила в търговския отдел в българското посолство в Рим.
Учила е в Музикалната академия в София. Следвала е философия в Рим, както и в Музикалната академия Киджана в Сиена. Специализирала е при Карл Остерайхер, Норберт Балач, Ленард Бърнстейн, Валери Гергиев и Иля Мусин. Асистент-диригент е била в Сентъри хол в Токио, Aрена ди Верона, Залцбург, Генуа. Един ден среща барон Енох цу Гутенберг, диригент със собствен оркестър и глава на фамилия с 800 години история. Той идва да я поздрави след неин концерт. Шест месеца след запознанството им Любка получава предложение за брак.
Двамата живеят в замъка Гутенберг, който се намира в Бавария. Енох има двама синове от първия си брак. Карл Теодор е по-известният от двамата, той бе член на правителството на Ангела Меркел. Енох и Любка имат двама сина.
– В безкрайната криза, обхванала българската култура, музикантите се притесняват дали не предстои да се закриват оркестри, а Вие дебютирате с нов. Мнозина биха се запитали: Защо една баронеса не си гледа живота в замъка, а се занимава с българска култура? Защо, г-жо Биаджони?
– Завършила съм Музикалната академия в София и много от състудентите си срещнах след това в оркестъра на Софийската филхармония, където в последните пет години бях диригент. Имах щастието да развия с тях прекрасен стил на работа, който доведе до много успешни концерти и в София, и в Германия. Фразираме по специален начин. Искам всичко това, което усвоих за 18 години и от моя съпруг, който е велик диригент, да го предложа на българската публика.
От 2008 г. водя на турнета в чужбина Софийската филхармония и хора „Светослав Обретенов“ – например на фестивал в Бавария, в двореца на Лудвиг II…
– Там, където Софийска опера беше на гастрол миналия месец?
– Не, спектаклите на Пламен Карталов не са били точно в този дворец. Този, в който сме ние от 15 години, е на най-голямото езеро в Бавария – Кимзее, известно заради този дворец, който Лудвиг е направил като копие на Версай в Париж. Знаете, че Вагнер без Лудвиг II нямаше да съществува в историята… А ние със съпруга ми от 15 години провеждаме фестивал на това място. Започнахме го с помощта на „Дойче банк“, а сега го правим с помощта на държавата, която повярва в това, което правим. Във вестниците писаха, че сме конкуренция на Мюнхенската опера и на Залцбург.
Както знаете – през лятото напуснах Софийската филхармония, но реших да продължа работа с някои музиканти от оркестъра и създадох „София симфоникс“. Наскоро направихме прослушване и добавихме още 50 нови млади музиканти. Съставът вече съществува две години.
– А защо наричате концерта сега дебют на оркестъра?
– Дебют е, защото за първи път ще излезем пред публиката тук като „София симфоникс“. Преди бях служител на Министерството на културата и за да нямам творчески конфликт в България не сме излизали с това име. Сега съм свободна и реших да го представя.
– Да ви разбирам ли, че сте направили един фестивален оркестър?
– За мен това е реверанс към музикантите, с които съм работила 5 години. Реверанс и към годините, в които съм живяла в София, трудните години, когато бях студентка по време на промяната. Няма никога да забравя надеждата и жаждата за култура по онова време – въпреки всичко.
Често си говоря с мъжа ми, че бъдещето е в частните оркестри. Няма как един държавен институт да се финансира така. Искам моите музиканти да са не само добре платени, а и да излъчват от сцената радост, че си изкарват хляба с това, което обичат. Колко хора в България имат възможността да хранят горе-долу своето семейство с това, което обичат? Жалко е, че в един момент инструментът става почти пречка – хората се отказват от музиката, отиват в друга държава и стават таксиметрови шофьори.
„Бъдещето е в частните оркестри“, твърди диригентката.
Един музикант в Мюнхен, в Бавария, взема 5-8 хиляди евро месечно заплата.
– Сравнението между двете страни е невъзможно – Германия е най-богата страна в Европа, България – най-бедната.
– Политиците ви държат нарочно бедни, за да може да ви управляват. Да, тук трудът на музикантите струва малко. Записите и концертите са евтини. Всичко е евтино – и то нарочно. Затова, когато каня солисти, хор и оркестър в Германия, аз им плащам по тарифи на германските музиканти. Винаги. Като уважавам музиканта, знам, че той с радост ще даде всичко от себе си.
– При тези финансови условия, които предлагате – навярно не сте имали проблем с набирането на хора за оркестъра?
– Никакъв проблем. Това, което липсва тук, е респект. Това липсва и между хората в България, и между музикантите. Принудени са да се съгласяват с всичко, защото ги е страх. И този страх е използван от хора, които управляват институции, организации. Страхът прави и качеството на музиката ниско. Така не може да се музицира. Хората трябва да се освободят. Човек трябва да се бори за истината.
Баща ми беше политик и винаги ми е казвал, че е бил честен и е искал да помогне на всеки. Наследила съм това желание от него. Той ми е дал много, беше всеотдаен. Когато тръгвахме на море в България, баща ми винаги вземаше много подаръци – за всеки, когото срещне, евентуално нещо да подари. Чувстваше благодарност към хората, обичаше ги… Почина, лека му пръст!
Мъжът ми и неговото семейство също помагат по всевъзможни начини. Желанието ми е да направя нещо подобно тук. Не искам непременно да дирижирам – нямам нуждата да правя концерти на всяка цена. И не правя никакъв бизнес, разбирате ли?! През изминалите 5 години имах вярна публика, която винаги е идвала на концертите ми с радост. Затова не исках да изчезна, само защото вече не съм диригент на Софийската филхармония.
– През лятото напуснахте Софийска филхармония с писмо, в което казвате, че сте била огорчена от някои хора в състава. Днес не ви ли канят обратно в оркестъра, не съжаляват ли за вас?
– Директорът Виктор Стоянов през лятото ми предложи договор да дирижирам поне 8 концерта. Благодарих му, но трябваше да откажа, защото не се чувствах комфортно с тази ситуация. Надявам се, ако се променят нещата, един ден да се върна в Софийска филхармония. Знам, че музикантите също не са щастливи от раздялата ни. Получих много писма от публиката, което беше много мило. Хората не разбраха защо напуснах, смятат, че трябваше да остана и да се боря. Но аз предпочитам да продължа моя път в изкуството другаде. Мъча се да търся истината чрез музиката и да я подарявам. Искам да направя нещо, което си струва.
– Вашият съпруг е диригент с голям опит – какви съвети ви даде около конфликта ви с мениджъра на Филхармонията Светлина Терзиева и решението ви да напуснете оркестъра?
– Съпругът ми ми съчувстваше. Много искаше да остана в Софийска филхармония, защото видя колко време и любов инвестирах в нея, години с турнета и записи. Там се чувствах като вкъщи, много щастлива. Не идвах просто да дирижирам и да си отида. Когато имаше проблеми, хващах самолета за България. Не се почувствах добре в ситуацията, в която се оказах – но сега не искам да говоря за това, защото искам на 24 октомври концертът ни да е ново начало.
– Работите добре с Владимир Джамбазов, на концерта в събота ще изпълните негово произведение. Той сега е кандидат за директор на Филхармонията. Ако конкурсът бъде спечелен от Светлина Терзиева, как мислите ще бъдете приета в Зала „България“?
– Зала „България“ не е собственост на Светлина Терзиева. Всеки може да наеме залата. Надявам се и занапред да няма проблеми да я наемам – би било доста тъжно някой да казва на кой се дава и на кой не. Зала „България“ е държавна. Всеки има правото да прави концерти там.
– Двата най-големи симфонични оркестъра у нас – Софийска филхармония и на БНР са разделени на лагери, които не си говорят помежду си. Възможно ли е да се твори в подобна атмосфера?
– Оркестрите са в криза, защото някои са жадни за власт. От това винаги страдат хората, които не могат да се борят. Има няколко човека, които искат властта, а всички останали седят и чакат да видят какво ще стане, за да решат чия страна да заемат. Това е удобно, интелигентно, но ако нещо не е в ред и се знае, а според мен – и в двете институции се знае какво не е в ред – хората трябва да съберат смелост и да кажат истината. За да може най-накрая да се работи нормално.
В Софийска филхармония има няколко човека, които правят работата много трудна. Манипулират останалите. А с лъжа и страх няма как да се получи нещо плодотворно, няма как да има атмосфера за работа. Изкуството се прави с любов. Ако хората се занимават само с кризи, няма да има изкуство на високо ниво. Заплатите така и така са ниски.
– Защо музикантите не се борят за по-достойно заплащане?
– Ако започнат да се борят за нещо, тогава могат да се преборят за хиляди неща. Не само за заплащането. Ако взимат примерно 2 хиляди лева на месец и пак има управление, което ги прави луди – няма да е добре. Проблеми има във всеки оркестър. В Германия има много пари и трябва да знаете, че и там не винаги най-известните са най-добрите. Отворете YouTube, има фантастични диригенти, но никой не ги знае.
– Може би сте гледали филма „Камшичен удар“. Актьорът в образа на тираничния диригент взе Оскар тази година за ролята си. Той управлява оркестъра с терор, обиди – това гласят и обвиненията към Емил Табаков. Това ли е пътят към съвършения звук?
– Знаете ли, мен пък ме обвиняват често, че съм прекалено мека. Постоянно се усмихвам, не повишавам тон… Преди 25 години, когато учих в академия Киджана в Сиена, там имаше български оркестър и музикантите в него ми казваха: „Ние имаме нужда от диктатор, само така функционираме“. Аз още тогава знаех, че никога няма да бъда диктатор. Работата на диригента е да обединява, да дава надежда, смисъл на работата. По-добре всички да се радват, отколкото да са подтиснати. В нашите концерти се получава дух в музиката. Това докосва и музикантите, и хората. Няма значение дали са разбрали фугата – същественото е дали са били докоснати. Моята мисия е винаги да се боря за доброто. И да казвам истината.
– След тези думи всеки ще си каже, че ви е лесно, когато имате зад гърба си барон Енох цу Гутенберг, а тук хората едва вързват двата края с 600-700 лв. заплата. Истината на гладния е различна от тази на сития.
– Виждам, че музикантите тук работят в държавен институт, но ходят постоянно и на записи, правят извънредни концерти. Сутрин, обед и вечер те търчат от един концерт на друг – заради заплатите, осигуровките. Държавната институция не ги храни. Онова, което им се плаща в един държавен оркестър, не им достига. И те са в правото си да го кажат.
– Вашето семейство има два оркестъра вече – на съпруга ви и вашия? Колко души ще са, ако ги съберете заедно?
– Много голям оркестър ще стане (смях)! Говорили сме си, че можем да ги съберем. Моят оркестър е от около 80 души, неговият е 80-90 души. Той има огромен хор със 100 човека.
– Когато не репетирате, случва ли се във вашия дом да звучи на живо музика?
– Разбира се. Когато мъжът ми има рожден ден, когато правим кръщене или някакъв семеен празник, у дома идват музиканти – примерно квартет от хорни, или брас квартет, или щрайх квартет. Идвали са от Мюнхенската филхармония, канила съм и наши музиканти… Надявам се да продължим в този дух – и за тях е интересно да видят нещо различно. А и за германските музиканти е различно да свирят в градина. В нашата голяма зала съм репетирала „Травиата“, даже и със солистите. Залата е голяма, звучи добре – и за голям, и за камерен оркестър.
Когато мъжът ми има рожден ден, когато правим кръщене или някакъв семеен празник, у дома идват музиканти – примерно квартет от хорни, или брас квартет, или щрайх квартет.
– Животът ви изглежда като приказка.
– Така е, но не делегирам често задълженията си. Ставам в пет и половина сутринта, водя децата на училище, ходя на пазар… и чак в края на деня, когато легнат, започвам да уча партитури. Нямам градинар – предпочитам сама да си гледам розите. Когато бях бременна, до деветия месец се грижех за цветята. Обичам да правя нещата сама. Затова създадох моя оркестър.
– Кой дирижира вашия дом?
– И двамата. Съпругът ми много пътува, дирижира. Аз се занимавам с къщата, с децата. Не е лесно за една жена хем да си гледа работата, хем къщата. Не почивам, жените винаги са ангажирани. Нормален човек съм, като вас. Не мога да променя начина си на живот, само защото съм в аристократично семейство. Винаги съм работила и ще остана такава. Да ме виждате сега с маникюр или с фризура? След малко съм на репетиция. Утре като отида в БНТ – естествено ще си сложа една рокля, ще си навия косата…, но искам да бъда нормална, да бъда приета такава, каквато съм била винаги. С респект и скромна обич, която човек влага в отношенията си с хората, в работата, той може да получи нещо. Защото някой ден, когато няма да ни има, няма кой да ни знае – но може би ще остане нещо от нас в сърцата на децата ни, на приятелите ни. Любов. Тя има най-различни форми и една от тях е музиката.
Ако Ви е харесала статията, подкрепете ни във facebook!
Източник: ploshtadslaveikov
0 Comments