Когато се нанесохме в новия ни дом, имах добро предчувствие. Това бе нова глава от живота ни, а аз бях напълно готова за нея. Кайл, съпругът ми, и аз се вълнувахме, че можем да осигурим на сина си, Итан, нов старт. Напоследък той преживя тормоз в училище и всички искахме просто да оставим това зад гърба си.
Къщата някога е принадлежала на възрастен мъж на име Кристофър, който бе починал наскоро. Дъщеря му, жена на около 40, ни я продаде, обяснявайки, че ѝ е твърде тежко да я запази и че не е живяла в нея, откак баща ѝ е починал.
— Твърде много спомени има тук — каза ми тя при първата ни среща, когато ме разведе из къщата. — И не искам да попадне в неподходящи ръце. Искам да стане дом на семейство, което ще го обича също толкова, колкото и моето го обичаше.
— Разбирам те напълно, Трейси — отвърнах ѝ успокоително. — Ние ще превърнем тази къща в наш дом завинаги.
Бяхме нетърпеливи да се настаним, но от първия ден започнаха странни неща. Всяка сутрин пред входната ни врата се появяваше едно хъски. Беше възрастно куче със сивкава козина и пронизващи сини очи, сякаш гледаше право през теб.
Това миличко куче не лаеше и не вдигаше шум — просто седеше и чакаше. Разбира се, давахме му малко храна и вода, убедени, че навярно е собственост на съсед. След като хапнеше, то си тръгваше без драми, все едно така му е по навик.
— Мислиш ли, че стопаните му не го хранят достатъчно, мамо? — попита ме Итан веднъж, докато бяхме в магазина, за да купим седмичните ни продукти и храна и за хъскито.
— Не знам, И, може предишният собственик на къщата да го е хранел, и затова му е навик? — отвърнах.
— Да, звучи логично — кимна Итан и добави лакомства за кучета в количката ни.
Първоначално не се тревожехме. Кайл и аз бяхме решили да вземем куче за Итан, но искахме да поизчакаме малко, докато свикне с новото училище.
Но хъскито се появяваше отново и отново — всеки ден по едно и също време, все така спокойно седнало на верандата.
Започнах да усещам, че това не е някакъв обикновен скитник. Държеше се сякаш вече му е дом, а ние сме просто гости. Странно, но не му отдавах голямо значение.
Итан пък направо беше на седмото небе. И видях, че синът ми бързо се привързва към това тайнствено хъски. Прекарваше всяка свободна минута навън, за да тича с него, да му хвърля пръчки или да седи на верандата и да му говори, все едно се познават от цяла вечност.
Гледах ги през прозореца на кухнята, усмихвайки се на това колко естествено се сближиха — беше точно от каквото Итан имаше нужда след всичко, което преживя в старото си училище.
Една сутрин, докато го галеше, Итан прокара пръсти по нашийника на хъскито.
— Мамо, тук има име! — извика той.
Отидох при тях и коленичих до кучето, като леко избърсах козината, която закриваше част от нашийника. Името едва се четеше, но ето го:
„Кристофър Джуниър“
Сърцето ми прескочи един удар. Съвпадение ли беше?
Кристофър… като онзи възрастен мъж, който беше собственик на къщата преди нас? Възможно ли е това хъски да е било негово? Мисълта ме накара да настръхна. Трейси не бе споменала нищо за куче.
— Мислиш ли, че идва тук, защото някога това е бил домът му? — попита Итан с големи очи.
Свих рамене, усещайки леко безпокойство.
— Може би, миличък. Трудно е да се каже.
Същия ден, след като Кристофър Джуниър си хапна, той започна да се държи странно. Започна тихо да скимти, да обикаля край двора и да поглежда към гората. Никога досега не бе правил така. Изглеждаше, че иска да го последваме.
Кучето спря и се взря право напред, точно тогава го забелязах.
— Мамо, мисля, че иска да тръгнем с него! — извика Итан въодушевено, вече нарамил якето си.
Колебаех се.
— Скъпи, не знам дали е добра идея…
— Хайде, мамо! — настоя Итан. — Нека видим накъде отива и какво има. Ще вземем телефоните, ще пиша на татко къде сме. Моля те?
Макар да не бях съвсем спокойна, любопитството надделя. Имаше нещо в тази настойчивост на кучето, което подсказваше, че не е случаен зов за разходка.
И така, тръгнахме след него.
Хъскито вървеше уверено напред, от време на време спираше, за да провери дали сме още там. Въздухът беше свеж, а гората — притихнала, с изключение на пречупването на клонки под краката ни.
— Сигурен ли си, че трябва да продължаваме? — попитах Итан, усещайки как навлизаме все по-навътре в гората.
— Да! — отвърна той ентусиазирано. — Татко ни проследява по телефона, няма страшно, мамо.
Вървяхме може би 20 минути, все по-дълбоко, където никога досега не бях влизала. Тъкмо се канех да предложа да се върнем, когато хъскито рязко спря в една малка полянка.
Кучето застина, вперило поглед пред себе си. И тогава го видях.
В капан, поставен от ловец, бе попаднала бременна лисица, почти безпомощна.
— Боже мой — прошепнах, и се втурнах към нея.
Лисицата дишаше тежко, козината ѝ беше покрита с мръсотия. Капанът се беше забил в крака ѝ, а тя трепереше от болка.
— Мамо, трябва да ѝ помогнем! — настоя Итан, гласът му трепереше. — Виж я, наранена е!
— Знам, знам — отвърнах, като се опитвах да отворя капана с треперещи ръце. Хъскито стоеше наблизо, скимтейки тихо, сякаш осъзнаваше болката на лисицата.
Изминаха безкрайни секунди, но успях да я освободя от капана. Лисицата не помръдна веднага, само лежеше, пръхтейки тежко.
— Трябва да я заведем на ветеринар, И — казах, като грабнах телефона, за да се обадя на Кайл.
Кайл дойде с колата и внимателно, в одеялото, което носеше, подготвихме лисицата и потеглихме към най-близката клиника. Хъскито, разбира се, не ни изостави.
Струваше ми се, че няма да си тръгне от лисицата, не и след всичко, което направи.
Ветеринарят каза, че трябва операция, и чакахме нервно в малката стерилна чакалня. Итан стоеше мълчалив до хъскито, ръката му лежеше върху гъстата му козина.
— Мислиш ли, че ще оживее, мамо? — прошепна той.
— Надявам се, миличък — отвърнах и го стиснах за рамото. — Тя е боец. Направихме, каквото можахме.
Операцията мина успешно, но когато лисицата се събуди, започна да вие, звукът ѝ отекна из клиниката.
Нито ветеринарят, нито Кайл успяха да я успокоят. Но когато аз влязох в стаята, тя млъкна. Очите ѝ срещнаха моите и тя изстена тихо, сякаш разбираше, че сме ѝ помогнали.
— Сякаш знае, че ти ѝ спаси живота — отбеляза ветеринарят.
Два дни по-късно се върнахме да приберем лисицата у дома, където ѝ направихме малък заслон в гаража, за да се възстанови. А Кристофър Джуниър, хъскито, стоеше неотлъчно до Виксен — така кръстихме лисицата — през цялото време.
Няколко дни по-късно тя роди четири малки лисичета. Беше едно от най-великолепните неща, които бях виждала. И явно ни разрешаваше да сме част от това.
— Тя позволява само на нас да се доближаваме до малките — каза ми Итан, когато отидохме да проверим Виксен. — Тя ни има доверие.
Усмихнах се и кимнах.
— И на кучето също — добавих. — Изглежда, че CJ се чувства съвсем у дома при нас.
След като лисичетата поотраснаха, Кайл и аз знаехме, че е време да ги пуснем на свобода. Построихме им подходящо скривалище в гората и гледахме как Виксен изчезва в него заедно с малките.
Сега всяка седмица Итан, аз и CJ отиваме в гората, за да ги видим. Лисицата винаги излиза да ни посрещне, а отзад се подават любопитните ѝ малки.
0 Comments