Когато съпругът ми, Ерик, предложи да имаме трето дете, осъзнах, че нещо трябва да се промени. Нямаше как да поема още отговорности, докато той си живее като цар. След като му казах точно какво мисля, той ме изгони – но не преди да му обърна играта.
Случвало ли ви се е да имате онзи миг, в който напълно достигате предела си? Точно това се случи с мен, когато мъжът ми поиска поредно дете, сякаш не ми стигаше да отглеждам сама вече две.
А последвалото беше сблъсък, какъвто никога не съм очаквала.
С Ерик сме женени от 12 години. Аз съм на 32, той е на 43. Имаме две деца: дъщеря ни Лили, на десет, и синът ни Брандън, на пет.
Отглеждането им е моята всекидневна „работа“, докато се грижа и за дома.
Работя почасово от вкъщи, за да помагам с финансите, но пак отговарям за всичко останало. А под „всичко“ разбирам готвене, чистене, каране на децата на училище, пране, слагане по леглата и т.н.
Ерик, от друга страна, смята, че единственото му задължение е да „осигурява“ прехраната. До там се изчерпва участието му. Никога не е сменял памперс, не е оставал буден с болно дете, дори не е опаковал сандвич за обяд.
Изтощавам се, но обичам децата си.
Приела съм, че на практика съм самотен родител, докато Ерик си седи на дивана, гледа спорт или играе видео игри. Но не означава, че не се ядосвам понякога.
Миналия месец най-добрата ми приятелка ме покани да излезем на кафе. За пръв път от седмици имах възможност да изляза заради удоволствие.
– Ерик, ще погледаш ли децата за един час? – попитах, докато обувах обувките.
Той не откъсна очи от телевизора.
– Уморен съм. Работих цяла седмица. Защо не ги вземеш с теб?
Въздъхнах.
– Защото искам малко почивка. Само за час. Те ще се оправят.
Ерик извъртя очи и посегна към дистанционното:
– Кейти, ти си майката. Майките не почиват. Моята майка никога не е имала нужда от почивка. Сестра ми също.
Стиснах зъби.
– Значи Бриана и Амбър никога не са се чувствали претоварени? Никога не им е трябвала минутка за себе си?
– Точно така – отвърна самодоволно. – Справяха се прекрасно. И ти трябва да се справяш.
Тогава не издържах.
– Ерик, майка ти и сестра ти вероятно са се чувствали точно като мен! Просто никога не са казвали, защото знаеха, че никой няма да ги чуе.
Ерик махна с ръка пренебрежително:
– Както и да е. Това ти е работата, Кейти. Ти искаше деца. Сега се грижи за тях.
Исках да крещя.
– Това са и твоите деца! – казах. – Кога изобщо ти се грижиш за тях? Кога за последно си помогнал на Лили с домашните? Или си си играл с Брандън? Или поне си ги питал как е минал денят им?
– Ходя на работа, за да ви издържам. Това стига.
– Не, не стига! – троснах му се. – Да даваш пари не означава, че си родител. Ти си баща им, Ерик. Имат нужда от теб.
– Е, жалко. Няма да променям нищо.
Гледах го, онемяла. Как се озовах омъжена за такъв егоист?
Няколко дни по-късно Ерик започна да заговаря за още едно бебе. Първоначално мислех, че се шегува. В смисъл, ние едва се справяхме с двете деца, които вече имахме.
Но, колкото повече го повтаряше, толкова повече разбирах, че е сериозен.
Следващия път, когато спомена за трето дете, не беше просто между другото. Беше напълно убеден.
Случи се веднъж на вечеря. Разрязвах пилешките хапки на Брандън, а Ерик, заровен в телефона си, небрежно каза:
– Мисля си, че трябва да имаме още едно дете.
– Моля? – обърнах се към него.
Той вдигна поглед:
– Трето дете. Мисля, че е време.
Не можех да повярвам на ушите си.
– Ерик, едва се справям с двете, които вече имаме. А ти искаш още едно?
Той сбърчи вежди, все едно аз съм неразумната:
– Какъв е проблемът? Вече го направихме два пъти. Знаеш как става.
– Именно в това е въпросът – отвърнах, опитвайки се да запазя спокойствие. – Знам как става. Аз върша цялата работа. Аз стоя будна по нощите. Аз тичам като луда по задачи. Ти не помагаш.
Лицето на Ерик помръкна.
– Аз издържам това семейство, Кейти. Това не е ли помощ?
– Не, не е – срязах го. – Да си родител не е само да носиш заплата.
Преди да може да ми отвърне, майка му, Бриана, която беше дошла „да види децата“ заедно с дъщеря си, влезе в кухнята.
– Всичко наред ли е тук? – попита Бриана, оглеждайки ни тревожно.
Ерик въздъхна драматично:
– Мамо, тя пак започва.
Извъртях очи:
– Какво пак започвам?
– Твърди, че не помагам с децата.
Устните на Бриана се свиха, докато сядаше.
– Кейти, миличка, трябва да внимаваш. На един мъж не му е приятно да се чувства критикуван от жена си.
Критика?! Бях бясна.
– Не го критикувам. Казвам, че трябва да бъде родител. Има разлика.
Но Бриана не искаше и да чуе.
– Ерик се труди здраво за това семейство. Трябва да си благодарна.
Благодарна. Да, на мъж, който смята, че бащинството приключва с оплождането.
– А вече сте благословени с две прекрасни деца – продължи Бриана. – Защо да не искате още едно?
Значи е чула разговора ни. Чудесно.
– Защото съм изтощена – отвърнах рязко. – И без това върша всичко сама. Защо да си усложнявам живота още?
Тогава се намеси Амбър, сестрата на Ерик, влизайки в кухнята, сякаш ѝ принадлежи.
– Ако трябва да сме честни, Кейти, звучиш малко разглезено. Мама ни отгледа двете без да се оплаква.
– Така ли? – изсмях се горчиво. – Сигурно никога не е била пренатоварена? Просто е мълчала, защото никой нямало да го е грижа, ако се оплаче.
Амбър присви очи:
– Може би трябва да заякнеш. Жените го правят от векове. Това е нашата роля.
Обърнах се към Ерик:
– Ето за това говоря. Толкова сте затънали в някакви архаични представи, че жените трябва да се оправят с всичко. Не е честно.
– Животът не е честен, Кейти – сви рамене Ерик. – Примирявай се.
Гледах го и усещах как пропадам. Той няма да се промени. Нито майка му, нито сестра му.
Същата вечер, след като Бриана и Амбър си тръгнаха, Ерик отново заговори за третото дете. Този път беше още по-настойчив.
– Превръщаш малък проблем в огромна драма – каза той, докато се приготвяхме за сън. – Имаме хубав живот. Аз се грижа за теб и децата. Трябва да имаме още едно.
Обърнах се към него, достигнала предела си:
– Ерик, ти не се грижиш нито за мен, нито за децата. Едва ги познаваш.
Той ме изгледа, безизразен.
– Не си бащата, за който се мислиш – продължих. – И не искам да ставам самотна майка на три деца. Две ми стигат.
Челюстта на Ерик се стегна, но не каза нищо. Вместо това изхвърча от стаята, блъскайки вратата.
Чух как запали колата и след миг вече го нямаше. Сигурно отиде при майка си.
На следващата сутрин станах рано, пиейки кафе в мълчание. Децата бяха при сестра ми. Бях ѝ се обадила още снощи, знаейки, че имам нужда от опора.
Не очаквах Ерик да се върне веднага, но не се изненадах, когато вместо него се появиха Бриана и Амбър.
Дори не почукаха.
– Кейти – поде Бриана, влизайки в кухнята. Амбър вървеше след нея с ръце на гърдите и нацупени устни. – Трябва да поговорим.
Облегнах се на плота, стараейки се да остана спокойна.
– Не виждам какво има да говорим. Ерик и аз трябва сами да решим нещата.
Амбър се изсмя пренебрежително:
– Именно за това сме тук – да помогнем.
– Не се нуждая от помощта ви – отвърнах равно.
Но Бриана не отстъпи:
– Кейти, мила, ти си се променила. Не си онова мило момиче, за което се ожени синът ми.
Тази забележка ме ужили повече, отколкото очаквах.
С години се опитвах да отговоря на образа, който те имаха за мен. Но вече не бях онази. Бях пораснала жена с отговорности, които те не можеха дори да си представят.
– Права сте – казах, вперила поглед в Бриана. – Вече не съм онова момиче. Ерик се ожени за тийнейджърка, а сега пред него стои жена, която знае цената си.
Лицето на Бриана почервеня:
– Моля?
Скръстих ръце:
– Чухте ме. И всъщност, ако Ерик има проблем с начина, по който се справям вкъщи, да беше дошъл сам да говори с мен, вместо да изпраща вас двете.
Амбър се намеси с остър тон:
– Не така работи семейството. Ние си помагаме.
– Така ли? Странно как „помощта“ върви само в една посока.
В този миг сестра ми влезе. С едно око прецени обстановката и тутакси усети напрежението.
– Всичко наред ли е?
Бриана се обърна към нея:
– А вие коя сте?
– Сестра ѝ – усмихна се тя кротко. – И съветвам ви да се успокоите, ако не искате да се наложи да звъня в полицията.
Лицето на Бриана се изкриви от ярост, а аз се приготвих да чуя поредните обиди. И, наистина, тя започна да крещи, че „съсипвам“ живота на сина ѝ, че съм лоша съпруга и че децата ми ще ме намразят.
Но аз не трепнах.
Накрая си тръгнаха, тръшвайки вратата.
По-късно същия ден Ерик се прибра. Чух стъпките му, преди да го видя, и усетих напрежението, докато влизаше в кухнята.
– Значи си обиждала майка ми и сестра ми? – започна студено той.
Скрих ръце в джобовете:
– Не съм обиждала никого. Казах им, че нямат право да се бъркат в брака ни.
Лицето на Ерик помръкна:
– Ти не ме обичаш. Не обичаш и децата. Променила си се.
– Не съм се променила, Ерик. Пораснала съм. Има разлика.
Спорът ни се завъртя в кръг, докато накрая той не избухна:
– Събирай си нещата и се махай – посочи вратата. – Не мога да живея повече с теб.
Онемях, но не се противих. Събрах багажа си и застанах до вратата, готова да изляза. Но преди това се обърнах за последно към него.
– Децата остават тук – казах. – Който от нас остане в тази къща, той ще се грижи за тях. Няма да ги водя никъде.
– Какво? – присви очи Ерик. – Няма такова нещо.
– Чу ме – отвърнах спокойно. – Искаш да си тръгна ли? Добре. Но децата остават.
И излязох заедно със сестра ми, без да слушам какво още има да каже.
Той ми звъня после, но вече беше късно.
В крайна сметка Ерик отказа да се нагърби с грижата за децата, а аз подадох молба за развод.
Накрая останах да живея в къщата, получих пълно попечителство и доста висока издръжка. Радвам се, че се защитих навреме. Според вас постъпих ли правилно или прекалих?
0 Comments