Тази история ми отвори очите за много неща, които се случват в живота ми. По-специално, преразгледах отношението си към дъщеря ми.
Когато дъщеря ми беше още много малка, със съпруга ми решихме да отидем на църква.
Причината за нашата постъпка обаче вече не помня. От свещеника обаче чухме една история, която толкова много ме впечатли, че все още я помня ясно.
Разказът е написан от първо лице.
„Доста често посещавам домове за сираци , защото не съм безразличен към съдбата на сираците. Ние, свещениците, се опитваме да помагаме на домовете за сираци, когато е възможно. Един ден влязох в стаята, където бяха най-малките „членове“ на институцията. Бях много изненадан, че там цареше пълна тишина, въпреки факта, че бебетата не спяха. Не се сдържах и зададох въпрос на сестрата, която се грижеше за тях. Тя ми каза, че новородените плачат само първия ден.
С плача си бебетата привличат вниманието на възрастните. Това е техният зов за помощ. Но служителите на сиропиталището не могат да бъдат постоянно до тях, тъй като имат много работа. Физически е невъзможно да се отдели време на всяко дете в тази ситуация. За нежност и обич въобще не говорим. Бебетата спират да плачат, когато разберат, че няма кой да се отзове и да им помогне.
С други думи, те осъзнават, че нямат майка, която да ги гали и гушка.”
В края на историята не можах да сдържа сълзите си. След като се прибрахме, дъщеря ни вече спеше дълбоко. Отидох до креватчето й и се заклех, че никога няма да я оставя, ще бъда нейната основна опора, каквото и да се случи. Дъщеря ми никога няма да се чувства самотна.
0 Comments